Tags » Bernardo Bertolucci

Ho l'impressione che ci starò bene qui - Le frasi dei film

«Questa terra è tutta nostra?»
«Tutta vostra»
«Ho l’impressione che ci starò bene qui.
Io credevo d’odiarla la campagna…
mi piace il profumo della terra» 7 more words

Le Frasi Dei Film

THE CONFORMIST (1970)

Director of Photography: Vittorio Storaro

Director: Bernardo Bertolucci

Perfect Shots

The Conformist (1970)

The Conformist (1970). Directed by Bernardo Bertolucci. Starring Jean Louis Trintignant, Stefania Sandrelli and Gastone Moschin.

Based on a novel by Alberto Moravia which the director hadn’t even read when he agreed to make the film, Bernardo Bertolucci’s handsomely mounted film explores the culture of fascist Italy through the prism of Marcello Clerici (Trintignant) a weak-willed man who gains a position as a political policeman in the 1930′s.  1,070 more words

Film Reviews

From 1979, Bernardo Bertolucci Gives Us The Faux-Operatic “Luna”

Given the recent success of Bernardo Bertolucci’s latest film, “Me and You,” the story of a bourgeois boy who spends a few days locked away with his gorgeous junkie half-sister while hiding from his overbearing mother in the basement of this condominium, it immediately brought to mind Bernardo’s controversial 1979 film of incest, “Luna.” “Luna” was ripped apart by the critics in 1979 and was even sermonized during a Sunday service at my local church, which, of course, made me want to leave immediately and see the film myself. 1,121 more words

LOST IN THE 1970s WITH GENEROSO

White bird in a blizzard

Gregg Araki.

Dès le début du film, j’ai eu du mal à me faire à l’idée qu’Eva Green puisse jouer la mère de Shailene Woddley, pour moi elle est encore l’étudiante incestueuse des Dreamers de Bertolucci, alors la voir mariée à Christopher Meloni qui plus est… (Le pauvre est d’ailleurs affublé d’une perruque ridicule pour les scènes censées se passer dix ans plus tôt, on sent que le budget coiffure n’était pas la priorité de la prod). 217 more words

Confiture

За разни актуални форми на примирение

Photo creditActing-out Politics

Сега, няколкоминутно извръщане на общественото внимание, прекалено заето с разни форми на протест, бунт, революция, … – към примирението. Примирението на Конформиста.

“Il Conformista” на Моравия във визуалното реконцептуализиране на Бертолучи разобличава разни форми на неудовлетвореност от политическата реалност. Те обаче не се изливат в помитащ статуквото гняв, а се свиват и сгърчват в душевното битие на героя на Трентинян. 

Конформизмът се оказва безпомощен да легитимира собственото си съществуване – подобно на  лицето-маска на главния герой, докато излязлата извън себе си от физическата саморазправа на фашистите бивша негова любовница се опитва със сърцераздирателен рев през стъклото да проникне в сърцето му.

Изпълнението или отказът за изпълнение на Марчело Клеричи, в спотайването зад безличието, разкриват много повече от пасивност или липса. Очевидно като човек той притежава чувствителност, но тя е неудовлетворена – накърнена от социални аномалии като психопатски типове в семейството, перверзни сексуални недоизживявания, недостигане до адекватна професионална реализация, “дребнобуржоазен” брак с жена, която за разлика от съпруга си чувства първично и искрено. Дори вербовчикът трудно схваща мотива на доброволния сътрудник на репресивния апарат – а той е, да се слее с тълпата, да се почувства нормално… безличен.

Филмът е наситен с две форми на насилие като антипод на примирението: сексуално (опитът за убийство на покорилия латентните му хомосексуални желания възрастен) и летално (съучастието в убийството на авторитета, станал политически противник – някогашния му университетски професор). 

Конформистът търси закрилата на властта като насилие по виждането на режисьора – остава в сянката ѝ, но не намира утеха. Изкуплението, изчистването, изповядването така и не се случват – Клеричи не успява да провиди средината на морала – между насилието и свръхчувствеността, средината на нормалността – между диктатурата и разкрепостеността на нравите. Дори и в подземията на следфашистки Рим, държейки се за метафоричната фигура на приятеля слепец Итало (вж. пак семантиката на имената!), Клеричи не проглежда, а се опитва да прехвърли бремето на индивидуалната вина от плещите си и така не намира собственото си спасение. Това е и може би моментът на плахото надзъртане на Клеричи извън себе си, където съзира импотентността си действа вече. 

Филмът е запомнящ се поради смяната на перфектни сюрреалистични образи: празни пространства на гигантски модернистични сгради на фашистката Централа; лудница, която е на открито, на Колизеума; парижки салон с еротичен лесбийски танц на съпругата и любовницата му; вековни дървета, хвърлящи лъчове слънчева светлина върху нечовешки издевателства.

От шемета на тези образи остава тегнещото лутане за отчуждението в постмодернисткия дискурс: дали за индивида е по-градивно да се излее в постмарксистка съпротива на масите от анти(фашисти), например, или да се примири.

Моят избор на следкомунистическа реалност е средината.

Кадри

The Dreamers


Dreamers, The (2003)
★★★★ / ★★★★

The first time I saw a movie at the Cinémathèque Française I thought, “Only the French… Only the French would house a cinema inside a palace.” The movie was Sam Fuller’s “Shock Corridor.” Its images were so powerful, it was like being hypnotized. 937 more words

Well, I'm Certainly Not Going Through Life With One Hand Tied Behind My Back. -- James Dean