Tags » Bernardo Bertolucci

За разни актуални форми на примирение

Photo creditActing-out Politics

Сега, няколкоминутно извръщане на общественото внимание, прекалено заето с разни форми на протест, бунт, революция, … – към примирението. Примирението на Конформиста.

“Il Conformista” на Моравия във визуалното реконцептуализиране на Бертолучи разобличава разни форми на неудовлетвореност от политическата реалност. Те обаче не се изливат в помитащ статуквото гняв, а се свиват и сгърчват в душевното битие на героя на Трентинян. 

Конформизмът се оказва безпомощен да легитимира собственото си съществуване – подобно на  лицето-маска на главния герой, докато излязлата извън себе си от физическата саморазправа на фашистите бивша негова любовница се опитва със сърцераздирателен рев през стъклото да проникне в сърцето му.

Изпълнението или отказът за изпълнение на Марчело Клеричи, в спотайването зад безличието, разкриват много повече от пасивност или липса. Очевидно като човек той притежава чувствителност, но тя е неудовлетворена – накърнена от социални аномалии като психопатски типове в семейството, перверзни сексуални недоизживявания, недостигане до адекватна професионална реализация, “дребнобуржоазен” брак с жена, която за разлика от съпруга си чувства първично и искрено. Дори вербовчикът трудно схваща мотива на доброволния сътрудник на репресивния апарат – а той е, да се слее с тълпата, да се почувства нормално… безличен.

Филмът е наситен с две форми на насилие като антипод на примирението: сексуално (опитът за убийство на покорилия латентните му хомосексуални желания възрастен) и летално (съучастието в убийството на авторитета, станал политически противник – някогашния му университетски професор). 

Конформистът търси закрилата на властта като насилие по виждането на режисьора – остава в сянката ѝ, но не намира утеха. Изкуплението, изчистването, изповядването така и не се случват – Клеричи не успява да провиди средината на морала – между насилието и свръхчувствеността, средината на нормалността – между диктатурата и разкрепостеността на нравите. Дори и в подземията на следфашистки Рим, държейки се за метафоричната фигура на приятеля слепец Итало (вж. пак семантиката на имената!), Клеричи не проглежда, а се опитва да прехвърли бремето на индивидуалната вина от плещите си и така не намира собственото си спасение. Това е и може би моментът на плахото надзъртане на Клеричи извън себе си, където съзира импотентността си действа вече. 

Филмът е запомнящ се поради смяната на перфектни сюрреалистични образи: празни пространства на гигантски модернистични сгради на фашистката Централа; лудница, която е на открито, на Колизеума; парижки салон с еротичен лесбийски танц на съпругата и любовницата му; вековни дървета, хвърлящи лъчове слънчева светлина върху нечовешки издевателства.

От шемета на тези образи остава тегнещото лутане за отчуждението в постмодернисткия дискурс: дали за индивида е по-градивно да се излее в постмарксистка съпротива на масите от анти(фашисти), например, или да се примири.

Моят избор на следкомунистическа реалност е средината.

Postmodernism

The Dreamers


Dreamers, The (2003)
★★★★ / ★★★★

The first time I saw a movie at the Cinémathèque Française I thought, “Only the French… Only the French would house a cinema inside a palace.” The movie was Sam Fuller’s “Shock Corridor.” Its images were so powerful, it was like being hypnotized. 937 more words

Well, I'm Certainly Not Going Through Life With One Hand Tied Behind My Back. -- James Dean

Before the Revolution (1964)

50th Anniversary
Directed by Bernardo Bertolucci
Starring Adriana Asti, Francesco Barilli
Italy, 115 min

First Look: Before the Revolution was difficult to track down, a bore to sit through, and ultimately not worth the effort. 406 more words

First Look