Исках да изненадам Дачи (LeeAnn) и да си купя Пухкавата приказка. Взех за кураж мъжа ми и малкия с мен. Не познавам никого там – срам ме беше и затова така направих.

Отидохме точно две минути преди откриването. Всички бяха насядали и чакаха срещата официално да започне. Дачи и нейна приятелка (така предполагам) бяха точно срещу вратата зад една маса с наредени отгоре книжки. Отидохме право при тях. Пак ме беше срам. Познах я веднага по снимките в нейния блог. И тя ме позна по моите. Междувременно откриването започна, а тя се зае да надпише книжката за Анди – ето какво му пожела:

Да прави бели на килограми, да яде бонбони на галони и да не позволява на никого да го накара да порасте! (Дачи, вярвам, че ще се справи, има заложбите! От бебе ни върти на малкия си пръст, нищо че изглежда кротичък.)

И после си тръгнахме, позавъртяхме се на балкона, където двама-трима блогъри пушеха, и излязохме. Отидохме в Природонаучния музей, разгледахме мечките, сърните и всички други малки и големи твари, изложени във витрините. Като тръгнахме към колата, бая се замислих дали да не се върна на БлогКамп-а (понеже вече бях видяла, че не е толкова страшно!), но не можех да ги зарежа моите двама мъже да се прибират сами. Така че – се качихме в колата и право в Мак Доналдс, от там – вкъщи и като си легна Анди, четохме от Пухкавата приказка.

Дачи, поздравих те в твоя блог, но ще те поздравя и тук за смелостта да напишеш книжка и да си я издадеш. Книжката е хубава, не се съмнявай. Още не съм я прочела цялата, но и това, което прочетох, ми стига, за да видя в него един човек, който не е встрани от живота, а в самия живот, и пак вярва в мечтите – иска се мъжество за това!

А за БлогКамп-а ще чета, и може да съжалявам, може и да не съжалявам, че не съм била. Надявам се за следващия да се престраша. Ми така, де.