Powerpoint. Comic Sans. Dos productos, que a primera vista no tienen nada que ver, y que sin embargo tienen un parecido muy muy notable(1).

Primero, Comic Sans:

Comic Sans es una tipografía digital de Microsoft Corporation diseñada para imitar las letras de un cómic para situaciones informales, originalmente pensada para Microsoft Bob. Fue creada por el diseñador Vincent Connare en 1994 y ha sido incluida en Microsoft Windows desde la aparición de Windows 95, inicialmente como parte de las tipografías suplementarias incluidas en el Windows Plus Pack. Ha sido desde entonces una de las tipografías más populares de Microsoft.

Wikipedia

Ahora, Powerpoint:

Microsoft Powerpoint es un programa de presentación desarrollado para sistemas operativos Microsoft Windows y Mac OS. Ampliamente usado en distintos campos como en la enseñanza, negocios, etc. Según las cifras de Microsoft Corporation, cerca de 30 millones de presentaciones son realizadas con Powerpoint cada día. Forma parte de la suite Microsoft Office.

Wikipedia

Como podéis observar, aparentemente los dos productos son muy diferentes – ¿en dónde está el parecido? El parecido, señores y amigos míos, está en que los dos están siendo usados para fines para los cuales no fueron creados. Ni más ni menos.

No odiamos a Comic Sans por su diseño, por su forma, o por su kerning. La odiamos por su omnipresencia. La odiamos porque hay gente que tiene los huevos de usar Comic Sans para escribir circulares de oficina, con ánimo de “darles un aire informal”. He visto profesores entregar exámenes en Comic Sans, ¡por amor de %deity%!(2)

Como si no hubiera tipografías gratuitas, y tú sigues usando Comic Sans...

Asimismo, no odiamos Powerpoint por su utilidad, por su interfaz, o por el excesivo peso del Office. Lo odiamos por su omnipresencia. Porque más allá de usar Powerpoint para presentar los resultados del ejercicio 2009 en una reunión de ejecutivos, hay gente que pone chistes de cinco líneas en un powerpoint, con cuatro dibujos predefinidos y los reenvía por correo. Lo odiamos por los miles de “¡Mira este correo y te reirás! con un powerpoint adjunto(3).

De lo cual aprendemos que el viejo dicho vuelve a ser cierto. Nada es bueno, si lo tomas en exceso. Sea droga, sea comida, sea agua, o sean tipografías y programas de ordenador.

(1) Aparte de que ambos son productos de Microsoft, claro está.

(2) Una vez me fijé, e incluso los usaban en los créditos de “Yo soy Bea”. Toma diseño patrio.

(3) De hecho tengo un filtro implementado en gMail: Si un correo me viene con un adjunto terminado en PPT o en PPS, lo marca como leído y lo borra. Inmediatamente. Si tan bueno es el chiste, mandámelo en modo texto, coño ya.

I’m a sucker for two things: corny jokes and anything related to typography. I know I laugh way too hard at bad jokes – like it was the best thing I’ve ever heard. And I get way too excited over typography – like a squirrel finding an acorn, finding a free font excites me. I’m sure only 0.03% of people reading my blog would get these (more like 0.0003% and even less would appreciate them). But of course I would enjoy these (bad) font jokes enough to re-post them on my blog. Of course.

Two fonts walk into a bar, the bartender says ‘We don’t serve your type here’. So they called the serif.

Last choice of a graphic designer looking for a career change?
Hobo

What part of the fish does a graphic designer remove when cooking?
The gill, so it will be Gill Sans.

Why do type designers always remove the petals from flowers?
They just like to look at the stems.

What did the graphic designer build his house out of?

Adobe

What is a typophile’s favorite type of drink?

Kerns

What type of diabetes is a graphic designer most likely to get diagnosed with?
Type 1

Favorite hotel in las vegas?
The Sans

What kind of relationships do typophiles prefer?
The open type

A handy diagram to help you decide…

Source: The Next Web

Добро утро.

Хъ.

Дявола има малка, тясна канцелария, в която закусваме всеки ден. Ядем препечен хляб с прясно масло от млади крави. Малки правилни парчета щастие върху гладкото острие на нож.

Ние с Дявола сме масивни издънки от провинцията на живота. Такива, които могат да си позволят не само наем в центъра на столицата, но и поддръжка на всекидневен навик. Не че се елитизираме, по-скоро си падаме екзистенциалисти.

Канцелария. Тая дума не си я чувал скоро. Телбод? Мокет? Ламперия? Не е като да държим високи чаши със забучени хартиени чадърчета край открит басейн в сряда вечер. Не е като да разхождаме новите си мокасини сред плиткоумни мадами с голи гърбове, претендирайки за стутис, който можем да монетизираме единствено като добра свирка или малка, все още стегната вагина някъде по стаите на горния етаж. Съществуването предшества същността.

Дявола има малка, тясна канцелария, в която закусваме всеки ден. Говорим си глупости, докато минаваме през сутрешната преса. По-добрата част от нея, имам предвид. Всичко за масова употреба.

—

Парочистачката Likme Mop е най-мощната система за почистване на подове с пара от своя клас. Благодарение на нея, мръсотията буквално се изпарява и не оставя никакъв шанс на бактериите. Likme Mop почиства и дезинфекцира благодарение само и единствено на чистата пара. Без необходимост от препарати.

—

Наблягаме на съдържанието с повече жълт цвят и уличен мирис. Убийства, погребения, побои, изнасилвания, сватби. Обикновените неща. 93% от обикновените лайна, които се случват на обикновените хора.

Всички сме обикновени. Не се заблуждавай.

Кратка мелодия за развлечение. Динг-динг-донг.

Мокет.

Ламперия.

При други обстоятелства бихме закусвали тук с векове.

—

Тази сутрин можех и да не дойда. Митническата проверка на влака от Белград продължи повече. Хванаха двама-трима от дребните контрабандисти на цигари. Радвам се, че не беше някоя от бабите. Мили баби. Разговорливи. Със зачервени лица и дебели, ръчно плетени пуловери. Едната носеше евтини вафли, купени от гарата. Мили баби, дрънкащи неспирно. Шумящи като плъхове в купчина боклук. Отново и отново. Драпащи за порция разлагащи се понятия.

Не ям, докато пътувам.

—

Достатъчно убийства, дрън-дрън, отвличания, още няколко убийства. Снимките отново са разочароващи. Над статиите са започнали да се появяват по-реалистични имена на автори. Не че може да се твърди какъв е принципът да определиш едно име като по-истинско от друго. Не можеш да разчиташ на представата си за нещата. Последното нещо, на което можеш да имаш доверие, е усещането ти за реалност.

Дали има награди за най-качествено отразяване на смърт и безсилие? Сигурно има. Има награди за какво ли не.

Прелиствам страниците и стигам до това. Рубриката се казва „Читателска поща”. Чета на глас:

—

A recent trend of cows leaping off the high mountain cliffs in the Swiss village of Lauterbrunnen has given rise to speculation. With no natural predators, locals are puzzled as to what could have spooked the cattle into jumping to their doom. Twenty eight cows have died in three days as police continue to investigate.

—

На 8 исках да бъда проститутка. Съучениците ми не можеха да произнесат тази дума. Затова предполагах, че трябва да означава нещо много специално.

На 9 исках да стана троянски кон. Това е нещо много изненадващо и същевременно дървено. Има колела и какво повече можеш да искаш?

На 10 исках да стана рок китарист. Или китара. Или ракета за тенис, която си представяш, че е китара.

На 11 събирах стъклени топчета. 73 шарени, звънтящи при удар. Всичките купени от тайния магазин, за който знаех само аз. Гледах през прозореца как пред блока момчетата играят в пръстта с техните стъклени топчета.

На 12 не разбирах древногръцките митове. Не можех да запомня имената на всички богове. Толкова по-лесно е, когато имаш един-единствен Исус. И един-единствен Аллах. И един-единствен Пого. Това е малкият пинчер.

На 13 се записах на уроци по волейбол. Бях ниска, а исках да бъда висока. Също, ходех на уроци по английски и балет. Гърдите ми все още не бяха пораснали и не обичах момичешката съблекалня.

На 14 все още нямах гърди. Носех широки рокли. Бях най-добрата по английски в класа. Не знаех, че, когато се наведа с широките си рокли, деколтето ми зейва и момчешките ми плоски гърди се виждат като на сцена. Това трябва да е било доста смешно за съучениците ми.

На 15 имах гърди.

На 16 освен гърди се научих да бъда устни и вежди.

На 17 бях много популярна.

На 18 участвах във всички училищни, междуучилищни, извънучилищни и интергалактически дейности. Избираха ме да ръководя без да се бутам и, разбира се, през повечето време правех секс. Което е един вид училищна, междуучилищна, извънучилищна и интергалактическа дейност. Но не такава каквато се очакваше да осъществявам. Все тая.

На 19 бях супер. Винаги имах мнение. По всички въпроси. Другите бяха твърде тъпи, че да не разчитат на мнението ми. God have mercy.

На 20 не знаех къде се намирам. Не обичах затворени помещения, но последният ми спомен винаги беше от затворено помещение. God have mercy.

На 21 повръщах. Обикновено. Повръщах много. Имах малка плюшена играчка, която после изгубих. Мечката Сизиф. Това малко копеле ме е успокоявало винаги, когато съм имала нужда. Когато съм се чувствала напрегната или потисната. Беше достатъчно да го натисна в лицето си, за да изчезна в друг свят. Получавах 10-секундно посещение под плащеницата на Иисус.

На 22 направих аборт за втори път. Треперих поне 3 дни след това. Плачех постоянно. Плачех постоянно. Плачех постоянно. Това малко същество, което изгубих. Това малко същество, което изгубих преди 7 години. Това малко същество, което родителите ми изгубиха преди 22 години. God have mercy.

На 23 не знам какво ме очаква и не очаквам нищо. Знам, че нищо не може да ме изненада. Мога да изгубя всичко. Знам какво е да губиш. Знам какво е да печелиш и не ми пука. На 23 е като на 32. Имаш чувството, че си изпуснал нещо. И сълзите няма да върнат нищо.

На 23 искам да ви кажа, че просто не ми пука.

—

- Още масло?

- Да. Вчера си мислех за стъклени топчета. Гледах изцъклените, лишени от душа очи на една гърчеща се котка в парка и се сетих как като малък играех на стъклени топчета. Сетих се за Киро, който ми открадна два големи едноцветни сириеца и след две вечери го причаках във входа, опрях счупеното гърло на бутилка олио в дясното му слепоочие и помолих копелето да ми върне топчетата. Не ми ги върна. Обаче години след това му остана малък белег там, където бях притискал назъбеното стъкло.

- Какво имаме за днес?

- За днес имаме, както обикновено.

dopo il corso di danese ufficiale e il corso di danese ufficioso (il collega dirimpettaio che m’insegna una parola nuova tutti i giorni), ci mancava solo il corso di danese diversamente ufficioso, col commesso del supermercato accanto a casa che mi dà lezioni di everyday danish tra un codice a barre e l’altro.

- donna, devi impararlo ’sto benedetto danese.
- eh, la fai facile tu. mica son nata con un rospo in gola come voialtri, io.
- ’spetta mo’ che t’insegno io.

proprio vero che gli uomini non ci accettano mai per quello che siamo.

comunque. ieri ho ricevuto due mail di complimenti per aver fatto funzionare uno strumento che ancora non ho nemmeno iniziato a costruire. non ho capito se fossero mail di incoraggiamento oppure una demo dell’amore incondizionato che l’umanità tiene in serbo per me, nascosto bene da qualche parte (molto bene). nel dubbio, mi son fatta i complimenti anch’io.

mi han mandato una presentazione da sistemare (aggiungere un po’ di folklore qua e là, sterminare le animazioni powerpoint, che sono un castigo divino, raddoppiare la dimensione del file scegliendo accuratamente immagini con risoluzione abnorme, e via dicendo), per una lezione che devo fare a degli studenti delle scuole superiori. ora, son davvero poche le cose che mi danno fastidio sul serio. oltre alle animazioni ppt, dico. mi dà fastidio, per esempio, il fatto che la rapa rossa sia uno degli alimenti alla base della cucina tradizionale danese. le catene di sant’antonio mi danno fastidio, specie se con annesso file ppt in cui un’ampia gamma di gatti e cani e altre bestie di piccola taglia pretende di ricordarmi che amico è bello o amore è per sempre (ah, no, però. aspetta: solo il vero amore è per sempre, altrimenti non è amore. ah, ecco. certo. un po’ come dire che il latte è finito solo quando il cartone è vuoto, altrimenti non è finito. ci voleva un gatto, per capirlo). il comic sans (aka volevo essere divertente, giovane, accattivante), a maggior ragione se il testo è colorato, mi dà un fastidio che la metà basta. il mondo non ha alcun bisogno del comic sans: è ora che se ne renda conto.

come se tutto questo non bastasse, un professore ha cercato di vendermi suo figlio. no, anzi: me lo regalava proprio.

- ma tu finito il dottorato vuoi rimanere in danimarca per sempre?
(grazie per la fiducia, uomo, ma temo che prima o poi mi toccherà stendere gli zampetti, come si suol dire)
- non lo so ancora cosa farò, dopo.
- no perché potresti anche conoscere un danese e innamorarti e non volertene più andare.
- …
- ci sono tanti danesi che meritano, e magari sono ancora giovani e non sono sposati.
(e poi c’era la marmotta che incartava la cioccolata)
- …
- per esempio, mio figlio è un neuroscienziato che ha fatto il dottorato in california, mica una roba da niente, e io gli dico sempre che si deve trovare una donna e sposarsi, ma lui mica mi dà retta. non ne vuole proprio sapere.

il peggio è che il mio primo pensiero non è stato, bevi di meno. no, il mio primissimo pensiero è stato: almeno questo non è un ingegnere.
sopprimetemi.

Lidt nørdet humor, måske? Men ikke desto mindre er jeg helt enig! Comic sans burde afskaffes, og kan ikke rigtig taget noget seriøst, der bliver skrevet med den font!

BusinessInsider has a fascinating list of inventions regretted by their inventors. I knew the story of Oppenheimer and the atomic bomb, but some of them were a little bit more surprising.

8 Tech Inventions Regretted By Their Inventors [BusinessInsider]

http://ahoipolloi.blogger.de/stories/1519109/

If you have ever taken a graphic design course I am sure you have heard that comic sans is never a font to use. Sure it might look like it’s professional but laid back at the same time but I’m sure you’ve always been told don’t touch it for you will have instant death.

 I never really understood this.  It looked alright you know when it was just a word or two and didn’t seem to me as big as a deal as what we’ve made it out to be.  That was before I saw it in mass use.

I recently had to remote into someone’s PC and their entire PC was set up as a Comic Sans Theme and I honestly wanted to scream.  Not only does it make the desktop look incredibly sloppy and unprofessional but it is SOOOOO hard to read that it makes the font absolutely useless. Look at this: http://en.wikipedia.org/wiki/File:Comic_Sans1.png  doesn’t that give you a headache just looking at it?

In short you can count me as recent convert to the ban Comic Sans Movement:

http://bancomicsans.com/

I know the internet is oversaturated with misuses of Comic Sans, but I saw this on the way to work this morning and was compelled to pull over and snap a picture. I can’t say that I’ve seen it used on an election sign before.

I’m just glad that the homeowners didn’t come out while I was taking this picture. That would’ve been a weird one to explain.

We hate the blog Prevuze and we hate their most recent post (whatever that may be when you click this link).

1. WE HATE comic sans. What, you didn’t know that we hate comic sans? Well, we do. And your whole blog is in comic sans. All of that ridiculous font just sitting there on your page … it just begs for hate. And, make no mistake, we do hate it. We hate it as much as we used to hate Lucas back when he was a drunk and Sammi wanted nothing to do with him (she only slept with him because he was Austin’s brother) and then he got that DUI even though he only had a drink or two and wasn’t all that drunk.

Stupid comic sans…

2. WE HATE that your previews aren’t summaries, but are instead scene-by-scene walk-throughs of each episode.

It’s hard to measure these things, but we’d be willing to bet that it takes at least ten times the attention and brain power to read one of your posts than it does to actually watch an episode of Days. Are you sure that Days fans want to and/or can read blog posts of this length?

You may want to rethink this whole thing. Stop for a while. Give it some space. Then bring it back a year later with a completely different design, different voice, different tone … but still insist to your readers that it’s the same blog. If they love you hard enough, they’ll accept it and maybe cry a little in the process. Also, your triumphant return (Oh my god! We thought you were dead!) will boost readership.

Just consider it. That’s all we ask. That, and – look us in our insistent eyes and tell us the truth – are you the half-mother of one of our triplets?

We will be back … for the second half of This Blog Post … in just a moment.

3. WE HATE this map.

No! No! This is all wrong!

So let us get this straight, Salem is roughly the size of Pekin, North Dakota, but they have the crime rate and demonic possession ratio of Cincinnati?

4. WE HATE that you play along with the illusion that is the fiction that is the horrible story telling that is Days of Our Lives. Example (italics yours):

Sami wants to work through this. Nicole wants to blither and bawl, “Sami, what you need to know is…”

Sydney cries and interrupts. Oh, yeah, like Nicole was going to spill the beans.

Nicole wasn’t going to do anything. She, in fact, “does” whatever the writers tell her to do. To lament the incredulousness of Nicole’s actions is to ascribe a sort of personhood to her. Yet she’s fictional. Fantastically fictional. An illuminated fixture in all of our imaginations, to be sure. For who hasn’t marveled and cursed at the character that is Nicole Walker?

And who hasn’t sent the actress who breathes fire into Nicole, Arianne Zucker, fan mail? Who hasn’t gotten a single response from her after sending one letter a week for the last decade? Who doesn’t go to sleep each night, doing things they could never speak of next to a tear-stained ink-jet printout of her?

This kid has a real mother, you know. Ugh, there is just so much disregard for people's feelings out there on the internet. It just disgusts us.

5. WE HATE the name of your blog. It’s just horrible. Just completely horrible. Our suggestions for other names are, “One Days Ahead,” “The Days After Today,” or “The Blog About Days of Our Lives That Will Make You Realize You Already Know Far Too Much About Days of Our Lives.”

Just some suggestions. Anything beats Prevuze. Prevuze is like that one episode where Tony DiMera came back and all the main characters spent five minutes concocting this huge justification for the return of a character who so obviously died and was actually dead-dead and not just Stefano-dead, so they said that the old Tony was actually Andre and this Tony is really Tony. We swear, they just transcribed the pitch meeting between the agent for the actor who played Tony and the producers of Days and threw it up there on the small screen and hoped no one would notice how wretched it was.

Your blog name is like that in the way that it makes us lose hope in humanity.

This came from digg, but it deserves a repost.

Het internet zal nog wel een jaartje of 150 blijven gonzen over Comic Sans, en op i love typography gonst het maandelijks (of zo). Ziehier een aantal standpunten:

Waarom is Comic Sans zo slecht? Laat ons voor één keer niet zeuren over de armzalige kerning (die echt armzalig is), maar laat ons eens kijken wat er allemaal beter kan.

Het volgende filmpje is wellicht het saaiste dat ik ooit zag over typografie, maar tegelijk ook het interessantste. Het is geen visueel spektakel, maar een technische uiteenzetting over de creatie van Duper, een lettertype dat min of meer dezelfde ambitie heeft als Comic Sans: een speelse scriptletter zijn.

Na het zien van deze en de vorige video wordt duidelijk met welke problemen Comic Sans kampt, en hoe Duper ze oplost. Bijzonder leerrijk.

Een interessante hypothetische vraag daarbij is: stel dat Comic Sans nooit had bestaan en dat Microsoft Duper had gelanceerd zoals het Comic Sans lanceerde, zou iedereen dan nu ook zo’n hekel hebben aan Duper?

Pois é isso mesmo que a Prefeitura de Congonhas quer propor – pelo menos é o que entendi da nova campanha feita pela Casablanca, para anunciar o Orçamento participativo na cidade. Confira a obra de arte nesse link, publicado no blog Publiminas.

Eu até dei uma sugestão que apesar de ser meio clichezóide, me parece que funcionaria melhor, demonstrando que Congonhas tem tradição, mas tem modernidade também. Não há necessidade de continuar redigindo os documentos a cinzel. Já inventaram o computador, as telas sensíveis ao toque, essas coisinhas que facilitam a vida da gente.

Tirando a ironia idiota (que quase sempre está presente nos posts do Anônimo Ignorante), eu acho que os profetas de Congonhas são uma obra magnífica e que poderia ter sido melhor utilizada dentro da campanha. Ficou meio simplório. E o acabamento gráfico ficou a desejar, com um baixo relevo estilo preset do Photoshop, no melhor estilo “Acabei de me formar em Photoshop na Mídia Escola de Artes Visuais – http://www.midiabh.com.br/”.

Anche i nuovi “terroristi”, proverbialmente affezionati ai caratteri impersonali delle vecchie macchine da scrivere, non resistono al fascino irresistibile del Comic Sans, come un qualsiasi bimbo-minkia. Che sia maturata un mutazione genetica in grado di produrre l’orribile specie dei “terroristi bimbo-minkia”?? Le riflessioni di Gilioli sulla grammatica alternativa dei neobrigatisti avvalorano questa tesi.

Ancora più sorprendente la mutazione ideologica dei nuovi “terroristi”, mutazione che sembra però non aver destato l’attenzione di certi media, troppo presi dalla minaccia brigatista:

- i terroristi, che un tempo sparavano a giudici e forze dell’ordine senza troppo indugiare, si fanno paladini della giustizia dello Stato e si propongono come tribunale alternativo alla Corte costituzionale o alla Procura di Milano;

- le nuove Br, in uno slancio parlamentare, chiedono la solidarietà del Pd (come se il Partito democratico non avesse già tanti problemi suoi…);

- pensano pure al lavoro di Bertolaso, con tanto di inchino e riverenza (notare la D maiuscola di “dottore”);

- si inseriscono nella trama delle relazioni internazionali, rassicurando con abile diplomazia mister Obama (chissà che diranno i repubblicani americani, che già lo accusano di “socialismo”, questa strana malattia per cui i diritti a una vita dignitosa spettano a tutti gli esseri umani: ma questa è un’altra storia…);

- chiedono le dimissioni di un po’ tutti – Berlusconi, Fini e Bossi – per evitare di sporcarsi le mani ed evitare una “rivoluzione armata” che evidentemente sta ormai fermentando nei sottostrati del Paese. Quanto sono responsabili questi nuovi brigatisti!

When you see books that consist of famous designers’ answers to the question “What is graphic design?”, you get tempted to formulate your own answer. Here is mine, a humble addition to the literature:

Graphic design is to spend hours to choose between Baskerville and Mrs Eaves for a poster targeted at people who are just confident that Comic Sans is the best.

— Deniz Cem Önduygu, 2009

Yes, the more I talk to non-design people about design, the more I lose my faith in the fancy definitions about “providing creative solutions” and “answering to people’s needs.” No, there is just one bloody need, and its solution is Comic Sans! Wake up! We all work hard to look good to ourselves and to other designers! And that’s pretty enough of a definition if you ask me, I’m not at all nihilistic about this whole thing. We are a happy little community, and I love it. (I have a memetic explanation I plan to elaborate on my MA thesis, by the way. It’s top secret for now.)

To any fellow designer depressed by these thoughts: don’t be. Keep doing your thing, at least for me. Know that I, for one, care about your kerning. I care about your grid. I care about your en dashes.

I dedicate these to all my past and future clients:

And I dedicate the beautiful white space above to the Turkish court who banned Youtube.

We’re pleased to announce two new special offers on Myfonts.com-the newly released Paveline and the well established Sabio families.

We have just released Paveline on Myfonts.com.  

Meus caros: para mostrar que ignorância e moda andam juntas, bolei essa que é a primeira camiseta da Griffe Ignorante, a futura loja virtual do Anônimo Ignorante.

Se você é COOL, precisa descolar uma camiseta “HELVETICA” ou  “Simply HELVETICA”. Mas se você é ignorante, assim como eu, precisa usar “COMIC SANS” – a camiseta mais descolada do momento.

Assim que tiver pronta a primeira remessa eu aviso.