I haven’t played noughts and crosses in I don’t know how long, but when looking for something to add to the ‘Kids, Big & Small’ section of the store I came across these lovely little sets. I notice that we no longer call it noughts and crosses but rather the americanized ‘Tic-Tac-Toe, which I have to admit I don’t fully understand. Never the less these little resin sets fit in with the theme of the store quite nicely.

We have teams of opposing gargoyles, fairies and dragons and dragons against unicorns, as well as a stunning chess set that features Vikings against Celts. Each of these sets comes in a decorated gift box and would be an ideal christmas gift for any fantasy lover, they are too good to be kept in a cupboard, so have them on display!

DONT FORGET – FIND US ON FACEBOOK, BECOME A FAN OF THE STORE AND EARN 12% DISCOUNT OF ALL ORDERS.

To my precious Erika, my friend, who exists in my life for about 30 years.

I – I forgot being the Fairy of this story, then bet his heart and what was left of myself, in a card game.

II – I fancy writing a horror story, although my wits are pink and wicked. Whenever I embark on it, a Fairy turns me into a princess.

III – “You will be the Fairy of the story” she said to me – that all my life got myself competent to be the bone of contention.

by Ada Erika Figueroa Rodriguez, translation by Art of Words.biz

A mi preciada Erika, amiga que existe en mi vida desde hace unos 30 años.

I Olvidé que era el Hada de este cuento y aposté su corazón y mi resto en un juego de naipes.

II Quiero escribir un cuento de terror, pero mi mente es rosa y perversa. Cada vez que comienzo, un Hada me convierte en princesa.

III Serás el Hada del cuento, me dijo a mí, que toda la vida me preparé para ser la manzana de la discordia.

CULTURES – ART – HISTORY – TRAVEL – FASHION – CUISINE – POLITICS & NOW POETRY!

Art of Words’ blog is dedicated to promote the LOVE for languages.

Art of Words © MMIX

With the impending Christmas Bonus, my mind has inevitably turned to the important subject of “what random stuff to purchase with large(-ish) chunk of money?”. The only sane answer to this conundrum is to buy a mini pig.

See link for visual confirmation of how awesomely cute they are-

http://www.dailymail.co.uk/news/article-1218472/The-700-teacup-sized-pigs-latest-celebrity-pet.html

I am however torn between a pink mini pig and a black mini pig. The most awful dilemma, I cannot afford one of each.

The advantages of a pink mini pig are that it is in the stereotypical pig colour. Also it could be passed off as a new-born baby, in a sort of Punch and Judy / Commedia dell’arte affair. I could take some time off work on ‘maternity leave’, then bring in the pig-baby wrapped up in a blanket and defy any of my colleagues to point out that baby looks a bit like a pig.

A black mini pig however does have a certain satanic look about it, albeit in a tremendously cute fashion. It could scurry across the living room floor as I entertain guests, leaving them wondering if my home is haunted by a small back demon which makes strange grunting noises. (Or I could pretend it is a figment of their imagination and recommend a good psychiatrist.)

Or I could demand more money and buy one of each. I bet they would get on really well.

“The history of the world is the history of the triumph of the heartless over the mindless.” -Sir Humphrey Appleby

Since the recession began I have started to think that perhaps the large organisations we see around us are just a type of theatre. The chaos that goes on in the non customer-facing parts of most large companies is similar to what goes on backstage in a bad theatre production. The customer facing staff are very well rehearsed actors. Just look at the difference between most people’s phone voices and their real voices, or the smooth performance put on by any visiting salesman. In actual fact the people running any large organisation are inherently no different from anyone else, they have just perfected the art of looking competent. They bank on the fact that the average member of the public is (slightly) more clueless than they are and is desperately looking for some expertise. With the possible exception of some very senior civil servants and the top tier of borderline sociopathic industrialists, no one really knows what they’re doing in this world. Your bank manager (if you can locate him) may know less about money than you do. Your solicitor’s office probably looks like a bomb explosion in a paper factory. And it is safe to say that anyone in local or national government has no clue at all (they think they can control the economy and climate change, see King Cnut).

An interesting philosophical idea emerged in Ancient Egypt, where the god Seth, who personified chaos, was allowed to accompany Ra, the maker of divine order, because the two complimented one another. Seth is never totally destroyed by Ra, because his chaos is still needed.

Scooby Doo and the Goblin King (2008)

Magnificul Krudsky, un magician de carnaval, fură lumina magică de la prinţesa zânelor, Willow, iar acum Scooby-Doo şi Shaggy trebuie să îl oprească, atât pe el, cât şi pe toţi cei pe care i-a transformat în nişte monştri hidoşi de Halloween!

Eroii noştri urcă în trenul ce duce spre lumea fantastică a tărâmului Halloween pentru a lua sceptrul magic de la Regele Spiriduş înainte de miezul nopţii. În drumul lor, dau peste nedemnul Călăreţ fără cap, Jack O’Lantern şi peste o mătură magică ciudată. Alături de aceştia eroii noştri au pornit într-o călătorie cu evenimente dintre cele mai neaşteptate. Merită văzut!

Автор Miriel

Disclaimer/Уточнение Героите и историята принадлежат на Стефени Майер. Настоящият разказ няма намерение да нарушава авторските й права, а е само фен-материал с некомерсиална цел.

Все още снегът беше прекалено рехав и не се предполагаше, че може да се натрупа по земята, но традицията си е традиция. Спомням си първият път, когато Неси видя снеговалеж, бяхме на лов в гората. Неси бе очарована от формите на снежинките секунди преди да се разтопят в дланта й. Стояхме с часове и наблюдавахме как затрупват треви, дървета и скали.

За разлика от майка си, Неси обикна зимата. Можехме да стоим по цял ден навън в преспите, да строим укрепления и да се бием със снежни топки, правехме ангели, снежни човеци или просто се разхождахме през гората. Оттогава се превърна в традиция да наблюдаваме първия за годината сняг. Радвам се, че Едуард е събудил Неси. Наистина щяхме да съжаляваме, ако бяхме пропуснали първите снежинки.

Неси стоеше с все още вдигнати към небето ръце. Снеговалежа се усили и премина в големи парцали. Значи все пак щеше да натрупа.

- Хайде, Джей. Да отиваме на нашето място.

- Идвам. Няма ли да се облечеш?

Беше само по един бял плетен пуловер, дънки и високи бели ботуши.

- Не, глупчо. Нали имам теб?! Няма да ми е студено.

Обърна се и се впусна в посока към скалите над езерото. Тръгнах след нея, но не бързах. Наблюдавах я как тича сред дърветата – волна и щастлива. Косите й се рееха зад гърба й, а от скоростта й зад нея се завирхяха снежинки.

Още в самото начало, когато пристигнахме в Гранд Марайс, бяхме разучили околността и попаднахме на няколко малки пещери над езерото. Бяха едва няколко метра в дълбочина, но гледката, която се разкриваше от тях към града и околностите беше зашеметяваща. Често ходихме там бягайки от задълженията си.

И сега Неси се беше насочила натам. Побързах да се присъединя към нея. Колкото повече се изкачвахме нагоре по планината толкова повече беше натрупало. С нея постоянно се надпреварвахме и се опитвахме да разбиваме клони натежали от сняг един в друг. Резултата беше, че почти изцяло мокри финиширахме в малката пещера, която използвахме за „наше скришно място”. То не беше голямо, колкото да се съберем двамата с Неси. Имаше още една малка ниша, в която бяхме складирали няколко одеяла, сухи дървета, подпалки и кибрит. Наскоро бяхме добавили няколко ката дрехи именно за случаи като този – да сме мокри като кокошки.

Влетяхме в пещерата леко запъхтени и заливайки се от смях.

- Доста ободряващо в 3 ч. сутринта.

- Хайде, Джей, не мрънкай като баба.

- Не мрънкам. Радвам се, че ме събуди.

- Татко помни такива неща.

- Радвам се. Дай да се преоблечем. Не обичам да бъда с мокри дрехи, не че ще ми пречи, но е неприятно.

Запалих огъня докато Неси се преобличаше, а после смених и своите. Друго си е да си сух.

- Джей. – повика ме Неси

- Да?

- Ела.

Приближих се към нея. Беше застанала на входа на пещерата и гледаше навън. Гледката наистина си заслужаваше. Снегът беше покрил леко дърветата сякаш с бяло покривало. Долу, в ниското, се чуваше плисъка на вълните на езерото. В далечината фарът регулярно въртеше своята светлина ориентирайки рибарите. Беше толкова тихо и спокойно. Заслушвайки се в тишината можехме да чуем звуците на гората, колкото и да бяха леки и приглушени.

Седнах на входа, с гръб към огъня и я придърпах в прегръдките си. Този път не се съпротиви, а се сгуши в ръцете ми. Излезе вятър, който разгони снежинките и ги завърташе в различни посоки, но ние не го усещахме – пещерата ни пазеше завет, а аз бях достатъчно топъл за да не позволя да почувстваме студ. Скоро снеговалежа толкова се усили, че можехме да различаваме само очертанията на обектите пред нас.

- Хайде да влезем вътре – предложих аз.

- Добре.

Постлах на пода едно от одеялата, облегнах се на стената, а Неси се излегна поставяйки главата си на краката ми

- Разкажи ми какво прави днес преди да отидеш на летището? – помоли Неси.

Не ми се говореше много за това защото се опасявах, че може да издам изненадата, която й готвех. Не исках да се проваля точно на последната пряка преди да завърша замисъла си.

- Нищо особено. Проведох няколко разговора и нагледах как вървят нещата в сервиза. Много добре знаеш, че работата ми не е от най-вълнуващите. А твоя ден как мина?

Разроших с ръка къдравата й коса. Тя извъртя очи в знак на оттегчение, но реши да ми отговори:

- Скука и пак скука. Не знам защо нашите толкова настояват да ходя на гимназия. Според мен частните уроци са си най-добри. Всъщност и от тях нямам много нужда понеже материала вече го знам наизуст. А и след като имам Карлайл и Джаспър за какво са ми други източници на информация. Доста е скучно.

- Но така контактуваш с повече хора. Не ти ли е интересно?

На мен също училището не ми беше много забавно, но в крайна сметка реших, че за да успея трябва да завърша. Имах повече време пред себе си и няколко настоятелни вампира около мен затова и завърших първо гимназията като частен ученик и се записах в университета.

- Не особено. Искам да прекарвам повече време с теб. Вече все по-рядко се виждаме.

- Знам, миличка. Аз искам същото, но трябва да се опитваме да поддържаме историите си пред всички, а това включва да направим малко усилия, не си ли съгласна?!

- Прав си. Но понякога момчетата могат да бъдат доста досадни и ме изкарват извън нерви.

При думата „момчета” веднага застанах нащрек. Предполагах, че може да се стигне до това. Тя е прекрасно младо момиче, че кой ли би си помислил да не си опита късмета, глупаците може би?! Дали някой не си е позволил волности?! Трябваше да разбера веднага.

- Какво е станало?

Дяволита усмивка се появи на лицето й преди да отговори:

- Имам един съученик, Джонатан, който вече няколко пъти ме кани да излезем. Не се отказва дори и когато постоянно го отрязвам. Упорит е, трябва да му го призная, но вече се чудя какви оправдания да измислям. Въображението ми май не е безгранично.

- А защо не приемеш?

Не можах да повярвам, че изричам тези думи. Исках веднага да си ги прибера, но нямаше как. Какво говоря? Нима я насърчавам да излиза с други?

- Моля? – невярващо ме изгледа Неси и се изправи до мен. Косите й се посипаха по раменете, обрамчвайки като рамка порцеланото й лице. Точно сега една лека бръчица се беше появила между веждите й, изписали дъги над ококорените й очи.

- Моля? – повтори отново тя. – Искаш да приема поканата му?

- Ами… да – запънах се аз, търсейки изход от ситуацията. – Може и да ти хареса.

Защо просто не спра да си отварям устата. По-голяма лъжа не бях казвал. Една част от мен вече кроеше планове за сплашване на кандидат-приятеля Джонатан, включващи огромен вълк и тъмна уличка. Може би и една красива зъбата усмивка придружена с нежно изръмжаване.

Неси ме гледаше известно време и след малко се усмихна.

- Да, наистина, защо не. Може и да приема. Току-виж разнообразието ми се отрази добре. Е, ще се наложи да хапна малко човешка храна – тук лицето й се сбръчка от отвращение – но това е малка жертва по пътя на щастието.

Определено се опитваше да ме дразни, и за нейно удовлетворение – успяваше, и то на 100 процента.

- Да. Може и да го запознаеш с Едуард и Бела. Родителите ти ще бъдат предоволни, че се опитваш да се слееш с човешкия род.

- Аз съм на половина човек, Джейк. Защо да не го направя?

- Защото ти не си обикновен човек, Неси. Ти си на половина вампир.

- И какво ме прави това – на половина чудовище?

- Не разбира се, но и не и обикновено момиче.

Трябваше да спра. Разговорът не вървеше на добре. И двамата бяхме избухливи и не се знаеше докъде можехме да стигнем. Смътно усещах, че трябва да сложа край на последната тема.

- Неси, ти си красива и интелегентна. Щеше да е странно никой да не пожелае да те покани да излезете. Джонатан определено има вкус, но не и инстинкт за самосъхранение (поне що се отнася до мен – добавих мислено).

- Джонатан не е единствения, който ме е канил. – твърдо заяви Неси.

- Не е единствения – шок ли усешах в гласа си? Това определено не е на добре, не е хич на добре. – И колко подобни покани си отказвала?

Пустото ми нездраво любопитство. Имаше ли смисъл да разбера отговора на този въпрос? Да, имаше. Да преброя конкуренцията.

- Няколко.

- Няколко? Като колко – един, пет?!

- Горе-долу.

Леко си отдъхнах. Защо ли и аз не знам.

- На седмица – допълни Неси и чейнето ми застрашително милиметър по милиметър се спускаше, отварайки устата ми под формата на буквата:

- А?

- Да, на седмица. Приблизително.

Край. Трябваше да сложа край на това. Но трябваше ли? Имах ли правото да я спирам? Аз не я притежавах, тя не ми дължеше нищо.

- Джей? Джей, защо се умълча?

Трябваше да се опитам да не издам чувствата, които ме връхлетяха – ужасното чувство на ревност направо ме разяждаше, както и не толкова здравото чувство на собственост върху нея. Усетих зараждащите се тръпки на тялото ми, но успях да ги овладея.

- Нищо Неси. Радвам се за теб. Ще е хубаво да излезеш и с някой друг освен мен. Можеш да бъдеш приятно изненадана и да си прекараш добре. Не искам да те ограничавам. Няма да ми хареса, но няма и да се спирам. Все пак ти не си вързана за мен.

Господи, продължавах да бълвам лъжи след лъжи, а сърцето ми щеше да се пръсне от ужас. Не можех да си представя, че тя би се срещала с непознат, не можех да си представя, че тя би харесала друг, и би го обикнала. Не, това просто не беше възможно. Тя беше моя, по дяволите, моя.

- Ще се направя, че не съм те разбрала правилно.

- Неси…

- Какво „Неси”?! Аз не съм „вързана” за теб, Джейкъб Блек, аз съм „обвързана” с теб. Ние не сме само приятели, и ти не си по-големия ми брат или най-добър приятел. Никога не си бил. Връзката ни е много повече от това и аз държа на нея.

- Неси. Ти винаги си имала избор да не се обвързваш с мен. Никога не съм се възползвал от положението, няма и да го направя.

- Дори и не съм си и помисляла да се отделя от теб. Сега, докато го изричам, и сърцето ми се свива тревожно. Това ли целиш Джейкъб, да ме нараниш?

- Не разбира се. Просто искам да си сигурна в това, което искаш. Не искам след време да заявиш, че „белязването” ми те е лишило от избор, че не ти е дало свободната воля сама да избереш с кого да бъдеш. Аз те обичам, винаги е било така. Моето сърце ти принадлежи без остатък, то дори вече не е мое. Когато Едуард и Бела заявиха, че тръгваш на училище, си дадох сметка колко много различни хора ще срещнеш, колко нови приятелства ще спечелиш. Боях се, че може да не съм вече толкова интересен, все пак сме заедно от 7 години. Боях се, че ще срещнеш някой, който да харесаш повече от мен, да пожелаеш някой повече от мен. Боях се, но не бях подготвен, не можех, защото това щеше да означава че съм те загубил предварително. А за това не мога да се подготвя, не мога да преживея, Неси. Разбираш ли?

Тя продължаваше да ме гледа мълчаливо, а стените на пещерата сякаш щяха да ме затиснат. Изправих се и се приближих до входа. Поех дълбоко въздух в опит да овладея леката паника, която отново ме обзе.

- Джей? – повика ме тя.

Не се обърнах защото можеше да види изкривеното ми от ужас лице.

- Няма да го преживея, но няма и да ти попреча. Ако това е, което искаш. Аз просто искам да си щастлива.

- Какво говориш? Не те разбирам?

- Неси, аз избрах да те последвам, независимо какво ще се случи. Рискувах и не съжалявам. Последните години бяха най-щастливите в моя живот, и ако …

Спри, спри. Съзнанието ми крещеше, че говоря пълни глупости, но устата ми не спираше:

- Ще приема избора ти…

- Спри… – почти изкрещя Неси и се приближи към мен.

В този момент толкова приличаше на Бела. Шоколадово-кафевите й очи светкаха ядосано, а бузите й бяха обагрени в нежно-розово.

- Джейк. Недей.

Какво си мислих? Че ще си позволя да я пусна. Че ще позволя щастието ми да се изплъзне от пръстите заради някаква си гордост. Не, нямаше да стане. Не!

Въздъхнах и отново вперих поглед в снежната завеса навън. Опитвах се да възвърна самообладанието си и да изтласкам несигурността си на заден план.

Нежните пръсти на Неси обхванаха лицето ми и нежно, но твърдо го обърнаха към нейното. Не исках да забележи отчаянието в погледа ми и затворих очи.

- Джей, погледни ме.

Бавно отворих очи и се вгледах в нейните. Любовта, която излъчваха направо ме заслепи. Надявах се да е някъде там, но не исках да я търся, не и преди да е пораснала достатъчно, не и преди да е направила сама своя избор. Сама, а не да се осланя на една легенда и на едно невидимо белязване.

- Нима може да има някой друг, освен теб? Нима мога да погледна някой друг освен теб? Другите не ме интересуват. Дори и не ги забелязвам. Те са просто лица, с които ми се налага да контактувам. Всяка мисъл принадлежи на теб, всеки дъх принадлежи на теб, всяко вдишваше и издишване, принадлежат на теб. Аз ти принадлежа, Джейкъб и то не е заради някакво си белязване, то е заради това, което си.

Ръцете й се стегнаха и привлякоха лицето ми към нейното. Не смеех да дишам. Не смеех да мръдна. Очите й се сведоха към усните ми и разбрах какво ще направи. Нямах волята да се противопоставя, намах силите да я отблъсна дори и да исках. Затворих очи надявайки се този миг да не е плод на въображнението ми.

Първо усетих сладкия й дъх, който докосна лицето ми. Ръцете й се заровиха в косата ми, а устните й докоснаха моите. Топли, меки, нежни. Бавно, мъчително-сладко, те приложиха натиск върху моите в опит да ги разтворят…

Дишай, дишай… Трябваше да си го напомням постоянно. Господи, случваше ли се това наистина…

Езика й леко ме докосна, прокарвайки влажна следа откъдето минаваше. Мъчение.

- Обичам те, Джейкъб Блек – прошепна Неси нежно. – Ти си мой, и аз няма да се откажа никога от теб.

Издишах рязко. Понечих да кажа нещо, но тя сложи пръст на устата ми:

- Обичам те.

Да. Можех да видя потвърждението в очите й, можех да усетя бясното препускане на сърцето й, в синхрон с моето.

Ръцете ми се сключиха около кръста й и я повдигнах така че лицето й да застане точно срещу моето. Тя отново се наведе към мен, а аз я очаквах, жаден и нетърпелив.

Устните ни се сляха в първата ни истинска целувка. Всяка мисъл излетя от главата ми превръщайки ме само в кълбо от чувства. Удовлетворение, съвършенство, цялост, щастие… Щастие…

Притиснах я силно към себе си зарявайки глава в рамото й:

- Обичам те.

Нямаше нужда от повече думи. Моя, тя беше моя!

It’s all go around here, I am ‘confined’ to the kitchen/living area again, this time because we have the decorators working in the hallway.  I am very excited as I am normally the painter and decorator but I really don’t have time, it’s odd paying someone else to do it, feels a bit like money down the drain but it’s so very exciting to peek in and see the transformation and there is no way with Mr C still at home full time that I could have done it.

The shop has also been busy, I seem to be packing and posting throughout the day.  In fact I had a run on fairies which I wasn’t expecting so there has been a lot of this

frantic last minute making, and I ran out of cashmere bears so have had to run up a batch of those

I am slightly alarmed that I will run out of the lovely cashmere/wool blend fabric as I only bought 6 meters and it was an ebay find so is all gone now.  I love it so much, I’m not sure what I will replace it with.  I have been doing a bit of ebay fabric buying recently, in fact this lovely Liberty Tana Lawn arrived this morning

The pattern is ‘Wiltshire’ and I have bought it for next winter (thinking ahead!).  My winter coat has the same fabric as lining and I have had a project in mind for some time, one I had planned for this year but haven’t had time for.

I’ve also packed up some stock for the School Christmas Bazaar,

they were asking for ‘homemade’ items to sell so this is my contribution.

There has been time for a little cooking, the squash I grew makes a great decoration but I wanted to make sure some gets eaten whilst still in it’s prime.  I made a squash pizza from the book Apples for Jam by Tessa Kiros, one of my favourite cook books which has the best photos.

I am done now.  No more making for the shop, if I run out, I run out but I have blinds to make for my sister and still a bag to make for my Mother and I want some time to tidy and decorate the house (tidy being the big one right now) so I have decided to sew for the shop this week and then stop.  Yeah, right!  Like that’s gonna happen.

Finally, as always, I have found just a little bit of time for some online shopping (other than fabric) and I treated myself to

some Christmas origami cranes on the Folksy shop Little Crane to hang in the kitchen window and some book name stickers bought from the wonderfully talented (come on, we all know her) Emily Martin over at the black apple.

Right, need to get on, things to do, places to go and all that.  Oh, there’s still time to enter my Christmas giveaway if you haven’t left a comment, go on, it’s free!

(PS sorry for the dodgy photos but the light has been very bad as of late)

Well, I’m a naughty blogger, I am.  I meant to blog these… well, never mind how long ago it was that I’d meant to blog these.  :p

While Violaine Villota of Fancy Fairy is known for her delicate, beautiful fairy wings (both in SL and in RL!) and magical fantasy apparel, she also has really cute hand drawn skins.  Her Avalon skins have pleasingly smooth complexions and tones, and feature makeups that come with optional tribal markings to cater to the fantasy market.

Click the images to see larger versions.

The skins are sold with Copy/Modify permissions, and the eyebrows are tintable. If you get the fatpack, you’re treated to the Sunset and Ruby makeups that aren’t available as singles.  (While you’re there, don’t forget to pick up the Dia De Los Muertos skin pack she has up for a mere 50L.  I realize it’s not exactly that time of year, but these are fab and you should have these!)

I’m wearing the Ariel gowns in these pictures, from Kouse’s Sanctum.  The gowns are featured in the following colors, in this order:  aurora, raindrops, flora, ice, and dusk.

My favorite part of the Ariel gown is hands down the lush, full flexi skirt that swishes and flares with your every movement. I’m especially partial to the colors on the raindrop and aurora versions of the gown. The gown features sculpted gold roses, which also adorn the included armbands and the prims that adorn the bodice/neckline area.

If you’re a fantasy roleplayer or if you just plain love flitting about the grid in gowns, pay a visit to Fancy Fairy and Kouse’s Sanctum to see these and more. 

Credits…
Skin – Fancy Fairy, Avalon skins
Gowns – Kouse’s Sanctum, Ariel gowns
Hair – fri.day, Cassie (first image left); Truth, Luna (first image right); fri.day, Eloise (second image left); LAQ, Radiant F03 (second image right)

The weather was beautiful today! The sun came out and the rain went away. I got in two beautiful walks in the business park where I work (which is a lovely business park with low red-brick buildings; tall hedges; plantings of oaks, maples, cedars and Doug fir; and numerous ponds with walkways and lots of mallards and Canada geese).

Today, we saw several fairy rings.

And I happened to have my camera.

I also happened to have it accidentally set to take several shots rapidly (I hit buttons all the time and don’t realize I have done it. Usually, it is the timer and I find myself staring at this little timer counting off seconds until the shutter snaps)). Today I had it on rapid-fire and it went click-click-click.

Nancy said the little toadstools look like fairy houses.

I was just irritated that I had the settings wrong and I just snapped four photos in a row with just one press of the finger.

“Oh well,” I thought. “I will merely delete the ones I do not want tonight when I download them to my computer.”

I downloaded them and decided I couldn’t choose one to be my favorite. Amazing what you can capture when your shutter goes click-click-click-click.

Just amazing.

I hope you had a beautiful day, too.

(Thank you, Dover Books freebies – where I got the clip art -  & Arthur Rackham)

HERE. We are a reputable jewelery and Oak carvings. More coming soon! Get yours while you still can!