I’ve been satisfying my gaming thirst by indulging in a little Icewind Dale 2.

Yes, it’s not a recent game. I played Baldur’s Gate a few years ago, loved it, and decided to try something similar. As it turned out, they also share the same game engine, along with a number of other RPG games of a similar DnD breed.

Two half-orcs in Kuldahar, standing next to Iselore

The fundamental difference between Icewind Dale and Baldur’s Gate is that Icewind Dale expects you to create your entire party at the start. Baldur’s Gate only allows you to make one character — which is you — and then you have to find your own party members throughout the game.

I was hoping ID would follow the BG model, but then again, they are supposed to be different games. After playing ID for a while I began to appreciate the fun of creating whatever kind of party you want to face the scenarios in the game. For one thing, the game has to make allowances for different kinds of parties, which means that an NPC could treat you differently according to race, intelligence, charisma, talking skills, etc. Also, I welcomed the far less dangerous traps in Icewind Dale as compared to Baldur’s Gate, where nearly every one towards the end of the game was a one-hit kill. In Icewind Dale they are just annoyances.

Preparing to fight the Guardian, a very tough boss

‘course, this isn’t really supposed to be a review. I think it’s a bit late for that! The quality of the gameplay has not deteriorated with age. It’s still plenty of fun, unless you choose to concentrate on the quality of graphics in a game at the expense of other factors.

(I got Dragon Age as a Christmas present. I have not tried it yet. Looks awesome!)

Audiofiles number: 51
Dile Size: 87 Mb
Download Link: Icewind Dale

Number Of Audiofiles: 40
File Size: 67 Mb
Download linK: IceWind Dale II

Once upon a time, I used to subscribe to this online service called Gametap, and it was good. The service really had everything a gamer like myself could want. What attracted me most to this service however is the fact that they included a good number of AD&D games. The Baldur Gate series, The Icewind Dale series and even Torment(Which is an extremely difficult to find dungeons and dragons title, but is oh so good!). Like many of you already know, I am not just a game junkie, I am a Role Play junkie as well, and my main love has always been dungeons and dragons. I mean I played the pen and paper version way back in high school, so it has a lot of fond memories.

Recently however Gametap got a huge smack from…someone! Im not sure if it’s the developers, or what but whoever it was forced them to pull down all their AD&D titles! Not just that, but also a good number of other major licenses like Homeworld, Incredible machine and so fourth.

So, now there REALLY isn’t a reason to be subscribed to Gametap. They lost their hottest titles, and while they do still carry some incredible games, like the fallout series and the Space Quest titles, it’s really not worth the subscription cost, at least in my eye.

A very nice and interesting read behind the scenes of Icewind Dale II.  The original articles can be found on RPG Vault split in 5 chapters, but I compiled them for you in this PDF.

Derrière ce nom inconnu des joueurs « nouveau-nés » se cache un éditeur mort-vivant. Célèbre pour avoir lancé des licences devenues mythiques, Interplay a subi de graves problèmes financiers au tournant du troisième millénaire, allant jusqu’à stopper sa production en 2004. Pour ce nouveau focus, je vous embarque dans ma DeLorean afin de revenir sur les réussites passées de cet éditeur hors-norme et aussi sur sa fin tragique. Malgré tout, 2009 sera peut-être l’année de sa résurrection salutaire.

1. Filiales et licences majeures

Interplay est fondé en 1983, développe quelques jeux puis déplace son activité vers l’édition. Finançant de nombreux studios talentueux, l’éditeur deviendra incontournable dans le milieu. Ses deux principales filiales furent Black Isle et Shiny Entertainment. A noter son mariage raté avec Bioware et leur séparation définitive en 1998.

     1.1. Black Isle

BALDUR'S GATE 1 et 2 : toujours considérés comme les meilleurs RPG isométriques

FALLOUT 1 et 2 : pillards et mutants sur fond de conspiration post-nucléaire

ICEWIND DALE 1 et 2 : raffraichit l'été

PLANESCAPE TORMENT : gore et maléfique comme du Clive Barker

     1.2. Shiny Entertainment

EARTHWORM JIM : la rage du ver de terre

MESSIAH : saloperie d'ange

SACRIFICE : méthode Zoulou ou méthode Maya ?

     1.3. Les jeux moins connus qui ont marqué leur temps

Interplay est aussi à l’origine de nombreux jeux dont les licences résonnent encore à l’oreille des vieux roublards :

EARTH 2140 : STR futuriste

Clayfighter 63 1/3 : du combat de personnages en pâte à modeler. C'est pas un chef d'oeuvre mais le titre du jeu était une belle provocation vis à vis des centaines de jeux estampillés "64"

ROBOCOP VERSUS THE TERMINATOR : une couve qui avait la classe, c'est déjà ça

REDNECK RAMPAGE : bon ok, c'est pas vraiment connu mais j'adore la dégaine des rednecks

KINGPIN : alors t'as ton compte motherfucker ?

THE LOST VIKINGS : On va faire la peau à cette tarlouze d'Asterix

ROCK'N ROLL RACING : les "joies" de la course en 3D isométrique vue de diagonale

2. L’extinction

A partir de l’an 2000, leur activité est réduite à 5 jeux :

FALLOUT TACTICS : premier Fallout non développé par Black Isle

FALLOUT BROTHER OF STEEL : Fallout sur console, en 3D (wahou) et transformé en jeu d'action en temps réel

ICEWIND DALE 2 : déjà cité mais j'aime bien les bonhommes de neige

BALDUR'S GATE DARK ALLIANCE 2 : mawashigeri contre épée de deux mètres

GIANTS CITIZEN KABUTO : réservé aux amateurs de couleurs pastels

Malgré le rachat par le français Titus en 2002, Interplay ne parvient pas à rembourser ses dettes et plonge dans les abîmes.

3. Alleluïa ! 

A la surprise générale, Interplay revient à la vie en 2007 après 3 ans de coma. L’éditeur aurait gagné de l’argent grâce à la vente des droits de la licence Fallout à Bethesda et serait en réflexion sur des suites.

Le 9 avril 2008, Interplay confirme ses projets de production :

-          Earthworm Jim 4

-          Baldur’s Gate Dark Alliance 3

-          Descent 4

-          MDK 3

-          Fallout MMO

Le 21 avril, le développement d’un nouveau Earthworm Jim est annoncé, avec le concours du créateur originel Doug TenNapel.

Le 23 septembre de la même année, Chris Taylor est annoncé comme faisant parti du développement du MMORPG Fallout.

Pour conclure, je ne me fais pas trop d’illusions sur l’avenir des futures productions Interplay, et il n’y a pour l’instant aucun élément matériel qui permettrait d’émettre le moindre avis sur la qualité et l’intérêt d’un Earthworm Jim 4 ou d’un Fallout MMO. Nombreux sont les MMO tirés de licences prestigieuses (Shenmue Online par exemple) à n’avoir jamais dépassé le stade de l’annonce. Quant à Earthworm Jim 4 qui, s’il se fait, sera certainement en 3D, il aura fort à faire pour réussir sa transition de la 2D à la 3D, surtout après la tentative d’Earthworm Jim 3D (développé par un studio peu compétent), et d’autant plus s’il sort sur une plateforme « HD ». L’exercice semble périlleux mais en ce qui me concerne, je croise les doigts.

JICROIAMORT

Elinizdeki makine iyi bir ekran kartına mı sahip değil ?

Pek bir uzun zamandır dostlarınızla frp türevi bir oyun oynama fırsatı da mı bulamadınız?

Canınız hakikaten role play mi yapmak istedi?

Zar mı yok?

Şöyle bir nostalji yapmak isterim veya bu yaşıma geldim gerçekten güzel bir role play oynu oynamadım mı diyorsunuz?

O zaman ne yapıyoruz?Bir güzel Baldur’s Gate ediniyorsunuz.

Geçen gün tozlu rafları karıştırırken elime geçen , pek bir nadir kutulu (orjinal) oyunlarımdan biri Baldur’s Gate.Şuan biraz arasanız 20 YTL gibi bir paraya bulabilirsiniz bu kutuyu , çok da mutlu olursunuz.4 DVD den oluşan kutunun tam adı : Baldur’s Gate 4 in 1 Boxset  , Baldur’s Gate Compilation.Ama hakikaten de compilation!Kaçırmayın!.D&R benzeri bir mağazada 20YTL ye bulup da rafa koymamak da ayıp olur , hemen öyle torrent bakmayın.

4 DVD de tam 4 oyun var.Aslında 2 desek daha iyi olur.Yok yok.Bir desek daha iyi.Başlıktan da anlayabileceğiniz gibi Baldur’s Gate pek çok türevi olan bir oyun.Arayüzünde , grafiklerinde yada oynanışında pek bir şey değişmeden Icewind Dale ‘ları ve onların patch lerini de katarsak , müthiş FRP setting’i Forgotten Realms’de geçen tüm oyunlardan bahsediyorum aslında.Fakat bu yazımızda daha çok bu 4 in 1 boxset ‘ in üstünde duracağız.

Baldur’s Gate serisi tam olarak kronolojik sırayla şunlardan oluşuyor : Baldur’s Gate , Baldur’s Gate – Tales of The Sword Coast , Baldur’s Gate 2 , Baldur’s Gate 2 – Throne of Baal . Oyunun konusu için , Forgotten Realmsde geçen bir campaign diyebiliriz.Her yeni oyunuyla veya patchiyle senaryonun daha bir devamını getirerek , sanki kitap gibi bir oyun yapmışlar.Oynadıkça gizemli senaryomuzun sayfalarını çevirmek mümkün.

Bilgisayardaki pek çok power play frp oynunun aksine  ,Baldur’s Gate ve aynı firmanın Baldur’s Gate 1 ile 2 arasında oyuncuları oyalamak için çıkardığı Icewind Dale serisi frp severler için tam birer kült diyebiliriz.Zaten bilenler bilir bilgisayarın varsa , frp de seviyorsan , illa ki bu oyunları oynamış olmalısınız

Atari firmasına teşekkür ediyor , hemen oynumuza dönüyoruz Daha Nashkel madenlerindeki olayı çözmem gerekiyor

Masaüstü FRP oyunu olan Forgotten Realms , nasıl Dungeons & Dragons sistemi tabanlıysa oyun da aynen öyle yapılmış.Bu yüzden masaüstü frp oyuncularının oyna alışmakta hiçbir zorluk çekmeyeceğini söyleyebilirim.Fakat bilmeyen veya unutanlar içinde herşeyin bolca açıklaması mevcut.Oynu daha iyi kavrayabilmek ve hikayeyi daha iyi kavrayabilmek için iyi düzeyde ingilizce bilmeniz de gerekli.

Oyun hakkında daha detaylı bilgi için http://tr.wikipedia.org/wiki/Baldur%27s_Gate

Hey everyone welcome to another edition of True Gaming, Song of the Week. My choice for this week is The Tale of Icewind Dale [Movie 1], composed by the marvelous Jeremy Soule, for Icewind Dale. Icewind Dale is a PC game that came out June 20th, 2000. The title is a wonderful RPG based off of the D&D THAC0 engine.

Now Jeremy Soule is who we are supposed to be talking about here so let me get to it. Jeremy Soule is another American Composer. He has done a wide variety of video game music such as: Dungeon Siege 1 and 2, Guild Wars and its expansions, The Elder Scrolls III: Morrowind, and Oblivion. Despite these great achievements already stated he did one project that is completely unexpected, Secret of Evermore. Now everyone knows Secret of Evermore was developed by Square. This is the only time Square ever hired an American composer for their music.

For more info on Icewind Dale or Jeremy Soule check out these sites:

http://en.wikipedia.org/wiki/Jeremy_Soule

http://www.jeremysoule.com/

http://en.wikipedia.org/wiki/Icewind_Dale_series

http://www.squareenixmusic.com/composers/other/soule.shtml

Piaţa românească de carte este una slabă. Extrem de slabă după câte se pare. Suntem cam la 10% din piaţa Poloniei, una dintre cele mai slabe din zonă, după cum îmi spunea un prieten după o discuţie avută pe această temă. Editurile autohtone au fost cumpărate de marile edituri de afară (Penguin, Prentice-Hall etc.) iar planurile editoriale de acolo vin. Am rămas fără iniţiativă în esenţă.

Nu e de mirare că în afară de reeditările lui Dostoievski, cărţile lui Stephen King, Gabriel Garcia Marquez, Coelho, Dan Brown şi alţi autori proaspeţi şi de succes (de exemplu Pamuk) nu prea găseşti multe. Realitatea tristă e că Hollywood şi premiile Nobel dictează apariţiile de carte de la noi. Bine cel puţin că nu suntem mari consumatori de filme indiene. Cine ştie cu ce ne trezeam în peisajul literar…

Succesul cinematografic al Stăpânului Inelelor a dictat apariţia în sfârşit şi a unei traduceri în limba română a excelentei trilogii, lucru care s-a întâmplat şi cu Cronicile din Narnia, iar aceleaşi măsuri s-au luat şi în urma lui Capote, film despre autorul omonim care în 2005 a luat Oscar pentru prestaţia de zile mari a lui Philip Seymour Hoffman. De fapt, anul următor, 2006 a văzut apariţia unui alt film despre Capote, Infamous, cel puţin la fel de bun. Au apărut la Polirom două cărţi, iar altele la editura Vremea, care a tradus şi In Cold Blood dar i-a pus o copertă atât de oribilă încât refuz să o citesc până când nu apare la o altă editură sau îi schimbă înfăţişarea. De fapt, editurile nu riscă. Nu aduc pe piaţă autori “învechiţi”, nu completează colecţiile dacă nu au succes şi de obicei publică doar câteva scrieri din bibliografia unui autor, lăsându-ţi apetitul nepotolit. Anticariatul pare mai de succes la noi.

Unde sunt cărţile lui William Golding ? Personal, după ce am citit una dintre cele mai citite cărţi din lume, Împăratul Muştelor a lui Golding, am căutat febril alte traduceri ale aceluiaşi autor. O singură carte mai e publicată, la Humanitas. Golding a scris o carte excelentă, Moştenitorii – despre încercările prin care trece un trib primitiv atunci când este cucerit de altul mai puternic, asemănător cu filmul Apocalypto al lui Mel Gibson, sau recentul 10,000 BC - care aparent a fost publicată înainte de ‘89 dar editurile actuale nu fac niciun efort pentru o republicare.

La fel s-a întâmplat şi cu Lord of the Rings însă. Au aruncat pe piaţă şi celelalte scrieri ale lui Tolkien, dar universul fantasy nu se opreşte la el. Devoratorii de poveşti din universul adunat sub denumirea de AD&D (Advanced Dungeons and Dragons) au rămas iarăşi păcăliţi întrucât nicio editură nu se gândeşte să publice vreo carte din cele peste 300 publicate în acest domeniu. Acum ceva timp am scris o scrisoare către editura RAO, în care am încercat într-un  mod naiv poate să-i conving să publice trilogia Icewind Dale a lui R.A. Salvatore. Nici măcar nu am primit răspuns.

Domeniul Science Fiction e plin de lacune asemănătoare. Din nou, trecutul pare să fie mai glorios pentru editurile din România, cel puţin în ceea ce-l priveşte pe William Gibson. Pentru cei care nu-l cunosc el este autorul care a inventat termenii cyberpunk şi cyberspace, a prevăzut apariţia Internetului şi a pus bazele ideilor care au apărut ulterior în extra-mediatizata trilogie Matrix. Probabil că legătura nu a fost directă şi editurile nu au putut specula oportunitatea, sau poate că în 1999 altele erau priorităţile. Deşi au fost publicate 3 cărţi ale acestui autor inovator, seriile au rămas necontinuate, fiind publicate două cărţi din prima trilogie şi doar una din a doua. Adica un ghiveci din care cititorul nu rămâne decât cu buza umflată. Despre ce a scris Gibson si de unde s-a inspirat Matrix e poate subiectul unui alt articol, dar rămâne încă un autor de marcă care nu este reprezentat la noi prin traduceri.

Nu ştiu când sau dacă se va rezolva problema, dar până atunci vă recomand editura Polirom care pare să aibă o selecţie mai largă de autori buni şi o serie de traducători de prim rang.

Răzvan

I love old school RPG games. They can be on my VBA, or on my PC and they are good. They have this cozy, comfy feeling of being in these old graphics so that they give you an idea of where you are and what you are doing, but still leave plenty to the imagination. I especially love it when you get these literary lines during gameplay, like “(player name) walked through the pristine glade and found a druid who looked so old, he looked like he could drop any minute into the tar-black cauldron he was stirring.”

So I figured I’d download one of them old classics – I’ve already played the Fallout games (albeit I should replay them now) and I have yet to play Baldur’s Gate, Icewind Dale and Planescape: Torment. Innocent little old games. How big can they be, I think. I check.

Let us check Wikipedia now. How many CDs would these games come on? 1 should be more than enough for a pre-2000 game, I conclude. After all, these games didn’t have 16x AA or ulta-real textures to worry about. Ah, Planescape: Torment – 4 CDs, with 2 extra since later releases.

Baldur’s Gate? 5 CD-ROMs (a DVD is also available). Now, I normally wouldn’t have a problem with 1-DVD games. But seriously, this game came out in 1998. Didn’t they have some sort of audio compression tools back then?

I suppose that leaves Icewind Dale, which packs in 2 CDs (which is still more than I had expected). I guess I will give this one a try sometime soon, or blast it and go back to good old Fallout, which I am going to have to replay anyways, considering Bethesda’s ambitious third installment is in the line.

“I prefer winter and fall, when you feel the bone structure of the landscape – the loneliness of it, the dead feeling of winter. Something waits beneath it, the whole story doesn’t show.”

Andrew Wyeth

Тъй, минахме Трилогията на мрачния елф, въведох незапознатите в света на Салваторе, значи следва продължението, в което ще минем напред в историята на Дризт. Трилогията, която сега ще разгледам всъщност е първата трилогия, излязла на пазара под автор Салваторе и свят Forgotten Realms. В нея оригиналният замисъл първо е бил Уолфгар варварина да бъде главен герой, но този план е бил убит в зародиш от по-умните фенове, харесали много повече Дризт.

Най-малкото, защото всеки втори главен герой е варварин, а мрачен елф е меко казано рядка гледка за оригинален главен герой. Наистина умни фенове.

Така, без повече забавяне, нека ви представя Това, Което Щеше Да Бъде, Но С Времето Се Поправи И Стана По-Добро –

The Icewind Dale Trilogy (Долината на мразовития вятър)

#1 The Crystal Shard (Кристалния отломък)

Балорът Ерту търси нещо. Не може да се добере до него и е особено разочарован да чуе, че един демон на доброто е запратил предмета през равнините на съществуванието и той е попаднал в Материалната равнина, изгубен в дълбините на снежните преспи в Долината на мразовития вятър.

Магьоснически чирак без никакви способности да стане магьосник убива господаря си, излъган от група амбициозни магове, които измамват и него и го оставят да умре от студ в подножията на Гръбнака на света.

Чиракът открива предмета. Акар Кесел открива Креншинибон – Кристалния отломък.

В същите земи варварските племена се обединяват, за да нападнат Десетте града. Мрачният елф Дризт До’Урден разбира за плановете им и с помощта на полуръста Риджис, той събира хората от Десетте града и джуджетата от Грамадата на Келвин, предвождани от най-добрия му приятел – Бруенор Бойния чук, и обединените сили разгромяват варварската армия. Един от оцелелите варвари е младо момче на име Уолфгар, което е взето по милост под крилото на Бруенор и бива обучавано за ковач от джуджето. Пет години по-късно, Бруенор дарява Уолфгар с най-изкусното си творение – магическия чук Щитозъб, и го предава на Дризт, за да го обучи в изкуството на битките.

Междувременно, Акар Кесел става марионетка на Кристалния отломък и събира своя армия от орки, гоблини, вербези и огрета, а за свои военачалник поставя навлезлия в Материалната равнина Ерту. Армията на Кесел унощожава някои от Десетте града, окупира други и обгражда столицата Брин Шандер, искайки от Касиус да се предаде, за да може магьосника да започне да събира и армия от хора. Дризт и Бруенор, научили по-рано за Кесел, но останали нечути от хората на Десетте града, приготвят собствената си съпротива. Уолфгар заминава за земите на варварите, където побеждава Хийфстаг и става крал на обединените племена (или по-скоро на оцелелите племена). Той повежда варварите към армиите на Кесел и те, заедно с армиите на Десетте града и на джуджетата, отблъскват чудовищата, докато Дризт и Риджис проникват в кристалната кула, за да търсят основата на армията – самия Кесел.

В крайна сметка доброто надделява, Кесел е убит, Креншинибон – погребан под снеговете и камъните на Грамадата на Келвин, а Десетте града оцеляват. Уолфгар сключва съюз между градовете и варварските племена, за да възстанови загубите и в двете общности, след което преотстъпва мястото си на крал на стар приятел. Междувременно, Бруенор изиграва Дризт и го подмамва да му обещае да потърси с него Митрал Хол – изгубените джуджешки зали.

Край на историята. Сега, книгата е наистина добра. По мое мнение, най-добрата на Салваторе. Първия му опит е бил най-успешен, защото е бил пълен с идеи. По-късно всичката креативност отива за риба и всичко в книгите се повтаря едва ли не дословно. Но нищо в тази книга не повтаря стари, защото преди нея няма нищо, което да може да се повтори – тя е уникална и неразвалена.

Добри моменти в книгата са изковаването на Щитозъб и битката Дризт-Ерту. Началните отношения Дризт-Уолфгар също са интересни. Като безумно скучни мигове мога да определя самото присъствие на Уолфгар, който е възможно най-ненужното същество във всички книги на Салваторе. Защо изобщо го има?! Разбирам, че той е бил първоначалната му идея за герой, но ми е писнало от герои-варвари, а вместо да има по-малко роли в книгите, след като Дризт му заема мястото, напротив – Уолфгар се появява все по-често и дори понякога за него се отнася цяла или половин книга повече, отколкото за другите герои! Къде е логиката в това?

Имам да казвам по нещо и за превода – какво, по дяволите, е „людоед”? Когато за първи път прочетох книгата, си бих главата, докато се мъчех да си спомня подобна раса. Но не – то не е людоед, а ogre. Какво? Трудно е да се напише „огре” ли? О-Г-Р-Е. Просто и лесно, дори отнема по-малко пространство и време от Л-Ю-Д-О-Е-Д. Зная, че Инфодар иска всичко да е българизирано, но при наличието на над 1,000 вида същества, трябва да използвате и чуждици или фентъзи термини и думи – ами ако наистина имаше раса човекояди? Същото се отнася и до „снежните хора” a.k.a. “yeti”. Йети не е ли далеч по-лесно за писане?

С тази малка подробност, препоръчвам Кристалния отломък с две ръце – това е уникална книга, заслужаваща вниманието на фентъзи-пристрастен читател.

#2 Streams of Silver (Сребърни реки)

Търсачите на Залите (Дризт, Бруенор, Риджис и Уолфгар) са потеглили на юг за зимата… шегичка, на юг, за да търсят Митрал Хол.

Далеч зад тях – в Десетте града, осиновената дъщеря на Бруенор, Кати-Бри, и две джуджета пречистват къщата на Риджис, който се присъедини в последния миг към останалите, оставяйки всичко зад себе си. Докато чистят, че се натъкват на причината – палач, търсещ полуръста. Артемис Ентрери, по име, той убива с лека ръка опитните джуджета-бойци, а Кати-Бри още при първата си преценка го сравнява с Дризт по майсторство. Ентрери прави бърз разпит на момичето и потегля на юг, за да открие малкия мошеник, оставяйки я вързана в къщата.

Междувременно в Лускан, в едно от крилата на Домовата кула на мистиците, Дендибар Шарения търси Кристалния отломък, за който смята, че е прибран от мрачния елф. Той следи групата с помощта на чирачката си Сидни и един лускански войник, чието име не запомних от пренебрежение към маловажността. Той се съюзява с Ентрери и го праща заедно с двамата и с едно свое изобретение – гòлемът Бок… или Бог… или Тог… нещо трибуквено.

Търсачите на Залите минават през различни местности и срещат различни хора – Лускан (и моряци), Дълга седловина (и магьосници от рода Харпъл… много важно уточнение), Града на сребърната луна (и лейди Алустриел), Несме (и конници-расисти) и т.н. Заради Дризт те не биват допуснати до някои от гореспоменатите местности, но нищо не ги спира и все пак намират начин да открият приблизителното местонахождение на Сребърните Зали, а по-късно и самия вход. Плътно зад тях ги следват Ентрери, Сидни и Голема-с-трибуквеното-име. Вътре в горното ниво на залите, двете групи навлизат в битка, като Дризт и Ентрери за първи път откриват истинско предизвикателство в уменията на другия, но в битката си те задействат капан, който ги праща дълбоко в подземните нива, сега контролирани от дуергари – сиви джуджета.

Двамата се съюзяват временно, докато се измъкнат от дуергарския ад, а междувременно Бруенор, Кати-Бри, Риджис и Уолфгар се изправят пред ужаса на Митрал Хол – черния дракон Мракометния… който очевидно не е обикновен дракон, а сенчест дракон. Това предполагам обяснява, защо в превода пише „дракон на мрака”. В битката с дракона стават няколко неща – Сидни умира (ЗАЩОООО?!), Бруенор жертва себе си, за да го убие, Бок е победен, а Ентрери изиграва Дризт и взима Риджис, както и статуетката на Гуенивар. След като дракона пада заедно с Бруенор в бездната край която се разиграва всичко, останалите се връщат в Дългата седловина, за да се приготвят за път – или поне Уолфгар и Дризт. В края на книгата погледите им са насочени към Калимшан, или по-точно към Калимпорт, където трябваше да отидат, за да открият Ентрери и спасят Риджис от лапите му и тези на злия паша, пратил палача.

Книгата е добра на второ или трето препрочитане, когато вече си по-запознат със света и си чувал за Артемис Ентрери. Признавам, когато за първи път прочетох книгата, той ме дразнеше твърде много. Равен на Дризт? What the fuck? Въпреки че сега не мога да се наситя на Ентрери, тогава просто ми лазеше по нервите. Просто беше твърде надценен IMO(then). Сидни ми хареса като образ и е жалко, че умира в края на книгата, а Дендибар е обичайното клише за зъл магьосник. Бок беше интересно нововъведение (за щастие Инфодар не са опитали да дадат нова дума и за гòлем), но откога големите получават имена? И защо не е уточенено какъв точно голем е? Все пак има стихийни, метални, кристални и т.н. Пише само, че е съставен от човешки части… ок, значи е телесен… или плътен… или кожен. Без значение колко глупаво звучи, това е подробност, която трябва да бъде посочена. Защо в скапания български език няма дума за assassin, освен убиец? Палач не звучи както трябва, изобщо не описва същността на Ентрери. По-скоро го оприличава с едър дебелак с брадва в ръка край бесило, което е точно обратното на образа му. Язък… Да не говорим и за абсурдно дългите имена на градовете, които за съжаление са и единствените правилни. Като Града на сребърната луна (Silverymoon), или Града на бездънните води (Waterdeep), или Гората на вечната пролет (Neverwinter Wood). Езика ни е скапан… макар че Silverymoon спокойно можеше да се казва и Сребролун, нали?

Особено дразнещи са опитите на Салваторе да насочи вниманието отново към Уолфгар. През цялата книга той се спречква с „цивилизовани” ситуации, които варварите очевидно са твърде тъпи, за да разберат и явно автора е сметнал, че това ще е интересно. Няма. Варварите са тъпи. Те не са интересни.

Внимание, към всички автори: Клишетата не са интересни – набийте си го в главата.

Говорейки за клишета, пренасяме се и към средновековния расизъм, който подхранва около 1/3 от книгите, включващи Дризт. В една голяма част от тази книга той се оплаква, че не го допускат никъде, но въпреки това не вини никого и си мълчи. Какво, по това време никой ли не страда от язва? Героите около него се делят на две групи – такива, които го утешават и такива, които го гонят. Единствено изключение е Ентрери, който го смята за интересен – поредната причина образа да бъде уникален.

В книгата се вижда как на моменти на Салваторе му се изчерпват идеите и минава към мечтите – Дризт мечтае за спокоен живот, а Бруенор – за Митрал Хол. Тези двете са най-често срещаните и на моменти стават досадни. Други нововъедения са магьосниците от рода Харпъл, които също смятат Дризт за интересен, но в смисъл „интересен като експонат в музея”. Самите Харпъл са ексцентрици, напомнящи на луди алхимици. Твърде много такива има по света. Магьосниците трябва или да са добри, или да са диви. Не може и двете.

Останалата част от книгата (каквото остана от нея) е добра. Дневниците са все още върха. Малкото време, в което Дризт и Ентрери прекарват в битка просто подтиква да искате още от това. Отборната им игра срещу дуергарите също е страхотна. По-малко интересна е от Кристалния отломък, но пак е ценна част от историята занапред.

#3 The Halfling’s Gem (Камъка на полуръста)

Ентрери носи Риджис на Пук паша. Дризт и Уолфгар гонят Ентрери. А някъде в подземията на управлявания от дуергари Митрал Хол, едно смятано за мъртво джудже си проправя път навън.

Докато Дризт и Уолфгар гонят Ентрери, те се запознават с друга личност, която по-късно също става част от книгите на Салваторе – капитан Дюдермонт от „Морски дух”. Дризт дори му отделя цяла глава в дневника си. С него двамата преживяват пиратски битки, но не и преди Дризт да се сдобие с магическа маска, която маскира външността му, правейки го на светъл елф – предполагам слънчев/висш/златен заради златния цвят на косата, макар че никъде не се споменава точно… явно Салваторе все още не е научил всички подраси.

Междувременно в Калимпорт, Пук паша получава като подарък статуетката на Гуенивар и опитва да я използва като оръжие, с което да накаже Риджис, че е откраднал рубинения му медальон, но пантерата явно няма намерение да съдейства. Ентрери връща някои от връзките си, изоставени преди пет години, когато тръгнал да преследва полуръста и намира свой дребен конкурент – плъхочовека Раситър, заемал мястото му като главен палач на Пук паша… макар и без Пук да е искал от него да бъде палач.

По пътя към Калимшан, Дризт и Уолфгар се обединяват с Кати-Бри и явно оцелелия Бруенор, долетяли с огнена коленица – патентована марка на Алустриел от Града на сребърната луна. Дюдермонт ги оставя в най-южното пристанище, до което може да се добере и те потеглят сами по на юг. През цялото време Дризт е разкъсван от желанието да достигне Ентрери и да довърши започнатия дуел. Ever the buzzkill, Кати-Бри му казва, че това не е морално правилно и взема, че го убеждава. Когато достигат Калимпорт, те потеглят по канализацията, водени от информацията на полуръста Дондон, пратен от Ентрери да ги вкара в капан. В клоаките, те биват нападнати и плъхочовеци, пратени от Раситър без знанието на Ентрери. Групата се разкъсва и докато Уолфгар, Кати-Бри и Бруенор се отбраняват срещу плъхочовеците, Дризт най-сетне поема Ентрери.

Дълъг дуел води до раняването на Ентрери. Като вечен опортюнист обаче, той плюе мръсна вода (иууууу…) в очите на елфа, за да получи надмощието. Малко преди да го довърши, приятелите на Дризт долитат и Ентрери е принуден да бяга. След това, по заповед на Пук паша, дворцовият магьосник Ла Вал праща групата в демоничното измерение Тартар, където се сбиват с демодани. Влагайки всички сили, те се измъкват и попадат в залата на Пук, слагайки край на властването му в тази гилдия с помощта на Риджис и Гуенивар. В крайна сметка доброто отново побеждава, Риджис става глава на гилдията и остава в Калимпорт, а останалите се връщат в Дългата седловина и, придружавани от различни войски от варвари, магьосници и войници, превземат Митрал Хол, където започва царуването на осмия… или деветия крал на Митрал Хол – Бруенор Бойния чук.

Книгата е най-слабата от поредицата. Опитите на Салваторе да ни въведе в нови земи се провалят, особено когато земите остават без значение заради целите, дърпащи героите. Пътят на Ентрери беше крайно интересен и на много места се подчертаваше и доказваше колко е опасен и зъл. Пътят на Дризт и Уолфгар беше скучен до мозъка на костите, с изключение на първата им спирка в кулата на стар магьосник от рода Харпъл, който дарява Дризт с извесния ятаган Сияние (Twinkle). Постоянните терзания на Дризт, че трябва да се крие зад маска могат да влудят всеки. Още по-лошо става, когато Кати-Бри се намесва.

Както споменах, в един момент Дризт е изцяло обзет от идеята да убие Ентрери, защото го смята за своя огледален образ – „черна коса, вместо бяла; бяла кожа, вместо черна; зъл, вместо добър; и все пак с еднакви умения”. Тогава все още не харесвах особено Ентрери, за това бях твърдо „за” това да се случи. И тогава внезапно се появява моралистката Кати-Бри, която го поучава как да си води битките и за какво да се бие. FUCKBERRIES?! Сериозно, 18 годишна кучка поучава 40 годишен елф как да си върти оръжията? Я стига! Ако трябва да определям най-лошите моменти във всички книги, това ще оглавява класацията, наравно с оцеляването на Уолфгар. Кати-Бри е също толкова излишен образ, колкото и него. И все пак, противно на всякаква логика, продължава да се бърка там-дет-слънце-не-огрява, тровейки живота на читателя и преотвратявайки битки, които трябва да се видят и чиито резултат трябва да се случи. Мразя Lawful Good уклона! Когато правите герой паладин, правете го LG, но когато става дума за скиталец – мрачен елф при това – мисля, че хаотичността му е в кръвта. Само миг на кретенизъм е въвел Кати-Бри във враждата Дризт-Ентрери, само и само, за да дразни всеки, който иначе би я харесал. „Не можеш да убиеш този заради тази причина, можеш да го убиеш заради тази. Не можеш да убиеш онзи заради онази причина, трябва да бъде заради каквото аз кажа или каквото принципите и моралните правила казват, въпреки че резултата и в двата случая ще бъде един и същ…”

FUCK YOU, CATIE-BRIE, YE FUCKIN’ HO!

Битката между Дризт и Ентрери, както се очаква, е феноменална и нито за миг не се споменава за скапаните моралистични тъпотии. Естествено това, което клонеше към страхотен край беше тотално помрачен от намесата на Кучка-Бри и компания.

Защо е Пук е Пук паша, а не паша Пук, както е на английски? По-късно, когато въвеждат други паши, си ги наричат както си му е реда, но при този има изключение? Защо? В името на паметта му? Я стига!

Книгата не е толкова добра, въпреки че в нея е началото на един титаничен сблъсък. Тук е началото на враждата Дризт-Ентрери и какво получаваме? Скапан продукт, с малко D&D стойност, но пък хей – колко моралистични организации ще му свалят шапка, а? Феминистичните съдружия вече почитат и Кати-Бри и кучката й Дризт. Книгата се нарежда по тъпотия веднага след „Изгнание” и то по същите причини – обещаваше нещо интересно, получи се нещо, което те изкарва от релси по изключително лесно избегваеми причини. Мразя когато Салваторе се опитва да пълни място – това прави всичко интересно с една идея по-малоумно и отблъскващо. Стига вече…

Следващо ревю – Наследството на мрака.

Read ‘n Enjoy, Fuckers!