SONIA DADA LIVE IN SANTA MONICA,CA…………..

Mike Baker (1963-2008)

O músico disse que entraria em contato assim que pudesse, pois ainda não tinha qualquer confirmação sobre o futuro do grupo.

Hoje, exatos três meses após a morte de Baker, Gary nos procurou com um comunicado oficial sobre o novo cantor do Shadow Gallery. Leia os esclarecimentos na mensagem abaixo, reproduzida na íntegra:

“O Shadow Gallery tirou algum tempo para lembrar nosso finado vocalista e amigo. Mike estava muito empolgado com as novas músicas do Shadow Gallery e ansioso para cantá-las.

“Lamentavelmente, ele nos deixou antes que pudesse fazê-lo. Há uma possibilidade de que ele tenha gravado uma rápida e pequena Demo algumas semanas antes de morrer. No entanto, no que concerne ao restante do material, precisaremos encontrar uma maneira de honrá-lo, honrar seu legado, e acreditamos que o melhor [para isso] seja continuarmos e finalizarmos este álbum. Nós tentaremos fazê-lo tão bom quanto ele poderia ser.

“Procuramos por alguns vocalistas temporários, e digo isso [temporários] porque você não pode substituir alguém como Mike.

DC Cooper

“Com poucas pessoas em mente, nada está confirmado. Tem havido conversas e rumores de que DC Cooper seria o nosso novo vocalista.

“Conhecemos DC há muitos anos, e curtimos trabalhar com ele em vários álbuns. Ele é um talento especial e um ótimo cantor. Nossa idéia é de que a voz de DC embeleze uma faixa do novo álbum que ainda não foi finalizada. É possível que nós inclusive co-escrevamos esta música com ele – algo que nunca fazemos.

“Depois de alguns atrasos, reestabelecemos a programação normal de trabalhos e já começaremos a gravar as guitarras em fevereiro.

“Esperamos concluir nosso registro em poucos meses, o que indica uma provável data de lançamento para outubro [de 2009]. Agradecemos a todos pelos maravilhosos comentários deixados para Mike; lindos comentários de pessoas atenciosas de todas as partes do mundo. Estamos ansiosos para oferecer a vocês o melhor que podemos.

Obrigado,
Gary Wehrkamp
29 de janeiro de 2009
Stroudsburg, PA
USA”

Thiago Sarkis

Site Oficial: www.shadowgallery.com

Fan, det låter ju bra!

Det är min första reaktion när jag skumlyssnar mig igenom de nio plattorna av Royal Hunt och har inte funnit anledning att ändra uppfattning. Land of broken hearts (1992), Clown in the Mirror (1993), Moving Target (1995), Paradox (1997), Fear (1999), the Mission (2001), the Watchers (EP, 2002), Eyewitness (2003), Paper Blood (2005) och Collision Course… Paradox 2 (2008).

Låten Can’t let go, från Eyewitness, låter i mina öron väldigt mycket Deep Purple. Vilket alltså är positivt – jag hävdar bestämt att Purple är ett av de absolut bästa banden någonsin. Jag lyssnar inte på dem så ofta, men när jag väl gör det blir jag alltid minst en liten smula lyrisk. Att låta som dem är bra.

Sedan går det ytterligare några låtar (jag lyssnar på dem i oordning eftersom den som taggat eller sammanställt låtarna varit slarvig) utan att jag noterar något särskilt (läser väl bloggar eller något) och så kommer Help Us God som också låter väldigt mycket Purple. Framför allt sångmässigt. Jag tror att det är Deep Purples Perfect Strangers jag tycker mig höra ekot av i dessa låtar.

… här kom jag av mig, gjorde annat och tappade tråden. Borta!

Här är ett smakprov i form av Lies från plattan Fear. Jag rekommenderar YouTube-surfning – valde låt på måfå för att alla jag lyssnat på varit bra, på ungefär samma sätt. Det här är ett band som funkar med min musiksmak.

Han som sjunger heter John West och har bl.a sjungit med ett band som heter Artension, som det i alla fall finns en platta av hos Ouch!. Och här tillåter jag mig att avvika från Royal Hunt-spåret för att kolla in Artension en stund. Jodå, det låter inte pjåkigt, det heller, men jag tror att jag föredrar Royal Hunt ändå. John låter som en blandning av Ian Gillan och Ronnie James Dio. Eller inte. Bra, hur som helst. Väldigt bra. Ska jag rekommendera något med Royal Hunt blir det de plattor John sjunger på. Det vill säga, de från 1999-2007. Förutom att bandet påminner mig om Deep Purple får jag även tydliga vibbar av t.ex Whitesnake. Det är inte fel och beror säkert delvis på Hammond-soundet.

Äsch, jag kan inte skriva om bandet på ett bra sätt. Det jag kan säga efter att ha lyssnat till och från och med halva öron i ett par dagar är att det här är ett band jag gillar. Hittade några plattor hos Ginza och blev glatt överraskad över att t.ex Eyewitness kostade 29 kr. Hallå, jag tror att vissa priser börjar bli riktigt rimliga! Sedan hittade jag i vanlig ordning en bunt andra plattor jag ville köpa till det relativt låga priset av 40 kr och fick därefter för mig att kolla vad RIAA Radar hade att säga om mina tänkta inköp. Det blev till min lättnad grönt ljus för Royal Hunt, men de övriga skivor jag lagt i varukorgen kände jag mig tvungen att ta bort. Det blev bara Royal Hunt, plattorna Eyewitness, Fear, Live 2006, Moving Target och Paper blood – det var de som fanns tillgängliga. Lustigt att den platta jag fastnade först/mest för var billigast. 29 kr… jösses!

Mitt varmaste tack för tipset går än en gång till Blackwater – du rockar!

Say whatever negative things you want about Rhapsody, the most operatic, LARP-stricken power metal band of all time. The fact is, their song “Warrior of Ice” still makes me gently weep with each listen. It’s the lead track off their first full-length album, Legendary Tales, and it made me a fan when I first heard it 10 years ago. The song is an ideal encapsulation of all that power metal evokes (stuff that is absent from my daily life): medieval fantasy, choirs, harpsichords combined with double-bass pedals and tremolo riffs and of course — flamboyant Italian wailing — here courtesy of Fabio Leone.

Leone formerly went by the hilariously awful stage name, Joe Terry, because they were the first names of characters from the Fatal Fury games. Except I’ve never heard Terry used as a last name. So it’s like calling yourself, I don’t know… “Joe John.” Hey! that has a snazzy ring to it…

Also, I’ve always found it interesting that Alex Staropoli, the keyboardist from Rhapsody, looks like the actor Adrian Brody (famous for his work in Roman Polanski’s The Pianist).

One thing that distinguishes Rhapsody from other power metal bands is the presence of distinct, thematically consistent cover artwork. For some reason, most power-metal bands still deem it necessary to print album covers done in MAYA (and subsequently leaving the awful, awful flavor of Royal Hunt left in one’s mouth). That CGI stuff makes me think of glam metal fused with teenage Christian angst and tinges of Michael Bolton. Blechh!

Rhapsody’s album artwork, while by no means breathtaking or genre-bending, is at least stylistically resonant with the music, whereas the above power metal album covers all look like they’re promoting theme music from The X-Files.

In a lot of ways, Rhapsody is a more upbeat version of Bal-Sagoth. Like Bal-Sagoth, their music is progressive and contains long, intricate, cheesy fantasy plots, layered orchestral and keyboard composition, a distinct vocalist and really good guitar melodies. Also like Bal-Sagoth, they have a unique style which people always love or hate, a style which every single one of their songs exuberates. Hell, the two bands’ album covers are even similar!

But I think Bal-Sagoth does have a better (existent) sense of humor than Rhapsody. When Rhapsody had to change their band name over copyright infringement, they changed it to the very stale and cheesy, Rhapsody of Fire. Augh! They were so close to having the ultimate metal band name ever: Rhapsody of Freedom. Is that not the finest metal band name you could possibly imagine? Add to it the fact that their music is the most pompous, epic medieval stuff in existence (save for Blind Guardian) and such a name change could only propel them further into, uh… glory and victory and all the stuff power metal guys yearn for. So… if anyone representing Rhapsody (of Fire) reads this and wants to use my name suggestion, even though freedom isn’t free, I won’t even charge you for it. ‘Coz I’m such a nice guy.

Аз наистина съм щастлив човек. Какво друго мога да кажа, след като в рамките на един месец успях да посетя концертите на двете си най-любими групи – Kamelot и Royal Hunt – при това в София!

Повече на:The Long Way Home – магията на Royal Hunt

За по-лесно преглеждане на този блог препоръчваме използването на RSS FEED! Направете своята регистрация от тук!

Аз наистина съм щастлив човек. Какво друго мога да кажа, след като в рамките на един месец успях да посетя концертите на двете си най-любими групи – Kamelot и Royal Hunt – при това в София!

След един такъв емоционален шок, винаги ми трябват няколко дни да “изтрезнея”, за да мога да напиша репортаж за събитието. А концертът на Royal Hunt миналата неделя беше такъв душевен оргазъм, че всички епитети, които бих могъл да изредя, са безсилни да опишат красотата, величието, магията и удоволствието от тяхната музика. В малката зала на Парти център 4-ти километър бяхме само истински отдадени фенове и усещането не беше като на концерт, а като на купон с приятели. Всички пяхме и куфяхме с такъв кеф, че накрая прегръдките, снимките и автографите бяха естествен завършек на една среща между приятели, които се разделят само за малко и си обещават да се срещнат отново. (На снимката по-горе сме Андрей Андерсен и аз.)

Трудно ми е да пиша за нещо, което толкова дълбоко е влязло в душата ми. Адреналинът в кръвта ми все още не може да спадне и от три дни не спирам да слушам тяхната музика. Все пак, ще се опитам да споделя чувствата и преживяванията си, защото не мога повече да издържам без да се похваля.

Трябва да си призная, че малко бях позабравил да се интересувам какво става по световните музикални сцени и някак си бях пропуснал новината за смяната на певеца в Роyal Hunt и за издаването на новия им албум. За щастие успях да си го сваля точно ден преди концерта от родните торент тракери и набързо го прослушах три пъти.

Първото ми впечатление беше малко противоречиво – Mark Boals го познавам от много години като певец и винаги съм го свързвал с по-тежка музика. Той е някак си по-праволинеен хеви метъл певец и за разлика от Jeff Scott Soto – неговия предшественик в групата на Yngwie Malmsteen, който е значително по-широко скроен в стилово отношение, – Марк ми се стори малко не на мястото си в една вглъбена, интелектуална и възвишена група като Royal Hunt.

Обаче се оказа, че съм сбъркал.

Марк не само показа, че е станал пълноправен член на групата, но и демонстрира фантастичните си гласови възможности, забавлявайки ни повече от два часа без гласа му да трепне даже за миг. Слушам рок музика от много години и знам колко е трудно за един певец да пее на концерт така, както го прави в студиото, още повече ако е тръгнал на турне и това упражнение трябва да го прави почти всяка вечер. Сигурно се броят на пръсти хората, които имат толкова силен и добре школуван глас. Mark Boals определено е един от тях! (На снимката по-горе: Марк и Андрей раздават автографи на феновете.)

Всички членове на групата доказаха, че не само са големи професионалисти, а и са истински влюбени в това, което правят и напълно отдадени на своята публика. Разбира се, и ние им отвърнахме със същото. Китаристът Marcus Jidell и басистът Per Schelander, въпреки че са относително нови в групата, успешно продължават традицията на перфектния звук и хармония в музиката на групата, а на сцената са истински шоумени и спечелиха сърцата на публиката. На снимката по-горе са: Пер, Ерик (гаджето на дъщеря ми), самата тя (дъщеря ми Хермиона) и Маркус. На долната снимка сме Маркус и аз.

Maria McTurk – певицата, която изпя бек вокалите във всички албуми на групата – беше цветето на концерта. Един истински ангел на сцената. Онази капка красота – и като пеене, и като визия – която прави музиката на Royal Hunt вълшебна. За тези думи си спечелих целувка и снимка за спомен – снимката по-долу – но в тях няма и грам неискреност. Нейният глас отдавна се е превърнал в отличителна марка на групата и въпреки, че не я обявяват за официален член, ролята на Мария за звученето на Royal Hunt е безспорна – затова и феновете я обичат.

След концерта групата излезе отвън на среща с феновете. Всички желаещи получиха автографи и снимки със своите любимци – нещо, за което отдавна мечтаех, и което досега не съм виждал почти никъде. Отблизо музикантите показаха, че са най-обикновени хора (макар и много талантливи) и ценят своята публика, колкото и малка да е тя. Концертът беше празник за всички и усмивките бяха по лицата както на музикантите, така и на техните почитатели.

Андрей не се умори да позира дори за такива нахални фенове, като мен, които си забравят фото апаратите и снимат в тъмното с GSM. Последната снимка е отново с мен и дъщеря ми Хермиона.

Не знам защо нямаше почти никаква реклама за този концерт. Не знам какво са спечелили организаторите от Рива саунд, нито пък музикантите от Royal Hunt от публика, която едва ли наброяваше повече от 300 души. Знам само, че концертът беше фантастичен, а организацията – перфектна. Надявам се, че тази великолепна група ще дойде отново някой ден и тогава ще имат още повече фенове.

На сайта на Рива саунд има също хубаво ревю на концерта. Между другото, швейцарската група GoDiva, която подгряваше за Royal Hunt, беше много добра – праволинеен, но много стегнат и мелодичен хеви метъл. Заслужава си да се чуе!

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Поредната голяма група на съвременната рок музика гостува у нас и традиционно по български – без никаква реклама. За съжаление, и аз не можах да направя този анонс малко по-рано, но по-добре късно, отколкото никога, нали?

За разлика от Kamelot, които през последните години придобиха малко повече популярност, особено сред по-младите фенове, Royal Hunt все още са почти непознати в България. Затова и ще се опитам да коригирам този пропуск и да ви агитирам за концерта утре, който ще се проведе от 19:30 часа в Парти център на 4-ти километър. Не съм ходил там, но се надявам, че този, който иска, ще го намери.

Групата е създадена от Andre Andersen, който е от смесен произход – баща датчанин и майка грузинка. Роден и отраснал в Москва, в неговото творчество се забелязва много силно влиянието на руската музикална култура, което придава особено интересен нюанс на музиката на Royal Hunt. Безспорен талант като композитор, Андерсен изглежда е доста труден характер и въпреки че успява да ангажира изключително талантливи музиканти в групата, трудно успява да ги задържи за дълго, особено вокалистите.

Първите два албума – Land of Broken Hearts и Clown In The Mirror – записани с неговия сънародник Henrik Brockman зад микрофона са изключително добър дебют, но голямата си популярност групата печели с идването на американеца D.C. Cooper, с когото започва традицията на поста на вокалиста да се ангажират само американски певци. Групата издава много силния албум Moving Target, както и емблематичния Paradox, който записват по-късно и на живо на концерт в Япония под името Closing The Chapter.

Тук му е мястото да спомена, че D.C. Cooper е един от любимите ми изпълнители на съвременната рок-сцена и изключително много съжалявам, че не можаха да се сработят с Андерсен за по-дълго време. След един изключително красив солов албум той се присъедини към германската група Silent Force, която, обаче, е значително по-назад от Royal Hunt като популярност.

Следващият вокалист – John West – остави най-дълга диря в историята на групата. Неговият дебют – Fear – считан от много хора за най-добрият албум в цялото творчество на групата, постави летвата толкова нависоко, че нито един от последвалите албуми не успя да я достигне. Последният албум, записан с West зад микрофона – Paper Blood – си беше откровено слаб. Въпреки, че Andersen е автор на всички песни, липсата на дългогодишните членове на групата – китариста Jacob Kjaer и басиста Steen Mogessen се чувства осезателно и може би това е била причината и John West да напусне след последвалото турне.

Последният албум на Royal Hunt – Collision Course – Paradox 2 – е записан с Mark Boals, когото някои от нас помнят като вокалист на Yngwie Malmsteen, а също така и с участието на последния певец на Rainbow – Doogie White. Концертът в София е част от европейското турне, промотиращо новия албум на групата. за съжаление, все още не съм успял да го чуя, така че нямам лични впечатления, които да споделя с вас, но коментарите на критиката са доста добри, така че очаквам концертът да бъде на много високо ниво.

Освен това, като първи засега концерт в България, силно се надявам, че в сетлиста ще бъдат включени и песни от предишните им албуми, които истинските фенове познават и обичат. За тези, които се интересуват от повече – ето един линк от youtube.com, където можете да видите най-популярните видео клипове на бандата.

Очаквам ви на концерта утре!

Ако харесвате моите статии, моя стил на писане или гледната ми точка, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се за съдържанието на този блог чрез RSS хранилка или по имейл.

Ако все още има някой, който не е разбрал – днес е последното повикване за концерта на Kamelot, който ще се състои утре, 18.04.2008 г. в София, зала “Христо Ботев” от 19:30 часа.

За мен това е събитието на годината в областта на рок-музиката у нас. Вярно е, че тази година са планирани много и хубави концерти, но трябва да си признаем, че все още музикантите, които ни гостуват, са били звезди преди 20-30 години и вече повечето са в пенсионна възраст. Разбира се, има и изключения и едно от тях са американската група Kamelot – законодателите на прогресив и симфоничия метъл в света. Убеден съм, че шоуто ще бъде знаменито и тези, които го пропуснат, ще съжаляват много.

Между другото, днес научих с изненада, че другите големи диктатори на прогресив метъла – датската група Royal Hunt все пак ще дойде у нас на 10.05.2008, след като вече веднъж ни пропуснаха, но за тази новина ще пиша повече по-късно. Сега мислите ми са насочени към Kamelot и тяхното Ghost Opera турне.

Очаквам истинските фенове на концерта утре!

Аре!

Am ascultat tone de muzică la viaţa mea. Şi mergând pe masivul meu ascultat de muzică plasam mereu în discuţiile cu unii alţii faptul că sunt mare meloman şi ascult cât de des pot orice fel de muzică mişto. Numai că nu prea mai este aşa. Mi-am dat seama, spre exemplu, că în 2007 am ascultat cea mai puţină muzică din viaţa mea activă. Ceea ce m-a enervat foarte tare. Aşa că pentru 2008 mi-am propus nici mai mult nici mai puţin decât să ascult, reascult sau rererererereascult 300 de albume, compilaţii, simfonii, opere etc. Orice numai să fie 300. Am zis, am zis! Îmi găsesc io timp pentru muzică şi de fac pe dracu în patru…

Aşa că…

1. Royal Hunt – Fear (1999)

Un album pe care cred că l-am ascultat pentru cam a cincea oară (chiar nu ştiu ce mi-a venit să îl mai scult şi ieri). Şi de fiecare dată îmi place. Pentru că metalul speedo-progresivo-symphonic al royalilor e un fel de bere rece într-o zi caldă de vară, care, indiferent de cât de multă ai băut, tot mai merge încă una şi încă una. E adevărat că pentru mine 70% din album îl face vocea imposibil de minunată a lui John West. Îmi place atât de mult cum le zice băiatul ăsta încât dacă aş fi avut de ales o voce pentru mine când m-am iţit şi io pe lume apoi vocea lui aş fi vrut-o. Piesa de rezistenţă a albumului este, după mine, Lies pe care o şi bag aici mai jos şi care mie personal îmi place de foioioioioioioioioioi. Iar pentru siropoşi (cu drag zis) Follow Me este o baladă tare mişto.