Tags » Monologue

Good Will Hunting

So, here I am, a film student who watched Good Will Hunting last night, for the very first time. I fell in love. It’s all I can say. 406 more words

1997

The State of Euphoria - A Dog's Tale

What a beautiful day to just chill in my self-made pool. It was fun splashing water all over the floor instead of drinking the water like I was supposed to. 436 more words

Short-story

TALES FROM A WINDBAG, Vol. 15: God’s Playground (chapter 2)

*  *

LAST TIME:

We began our romp through GOD’S PLAYGROUND.

THIS TIME:

We remember the hot summer days of:

> SUBURBAN WATER RITUALS

. B… 1,268 more words

Autobiography

Izinkanlah

Aku ingin pulang pada-Mu sekali lagi

Ya, Kau dapati wajahku berkabut tak tahu malu

Berapa kalipun aku pergi diam-diam, atau terang-terangan

pada akhirnya Kaulah keheningan terindah untuk gaduhnya hidupku… 42 more words

Monologue

постромантично

След дъжда, навън мирише на асфалт – лепкав, тежък, заглушителен мирис на стъпки, на връщания, но предимно на заминавания… твърде много, минаващи границата на лекотата на пролетната привечер, заглъхващи походки и погледи. Но в тях има нещо много светло – който тръгне, докато върви е с очи, вперени в залеза, в твърде ярката червена извивка на гърба на слънцето, в стичащите се от очите му последни отдалечени докосвания. И слънчевите настръхвания се превръщат в човешки черти, когато цветовете на слънцето потънат в очите.

По тези места няма поезия. На ужким. Но тук всички правят всичко на ужким. Само тръгванията са реални. И всичко друго остава в стипчивата си грейпфрутена сфера на съществуване.

Грейпфрутите също са истински – вкусни, горчиви, изящно кръгли и търкалящи се по наклона на стръмната улица, докато залеза осветява пътя им. После цамбурват в търбуха на зелена поляна с жълти минзухари. И залезът продължава кротко да ги гледа. А те остават там и на следващия ден децата идват и играят на богове, строящи грейпфрутени светове. А в края на деня, сричат думата есхатология, изяждайки вкусните си творения. Сладките сокове на световете се стичат по брадичките на боговете. И после всичко отначало.

В този град живеят само деца… и само тръгванията и световете им не са на ужким.

Тя яде грейпфрут в леглото. Пауза. Дишам. Издишам. В един от онези моменти на малки ежедневни равносметки, лирични отклонения или каквото там още. Прозорецът е открехнат и вятърът влиза с прецизния взлом на тънка изящна ивица неуловим танц абстрактност. Гледам тялото й – конкретика. Дългата бяла шия, палецът и показалецът, играещи си с долната устна и очите, лутащи се из книгата. Одеалото открива единия й крак – виждам белезите по коленете й и мисълта ми става пътешественик, пренесъл се десет или може би петнайсет години назад, когато тя, обута в платненки с протрити подметки и нескопосано завързани връзки е карала колело. Смеела се е и косата й е хвърчала навсякъде… тогава на пътя е видяла малка костенурка. Не е искала да я премаже, затова рязко е спряла, черният път под нея се е разместил и тя е паднала. Световъртежно спасение. Кръстила е костенурката Сатурн, преместила я е до другата страна на пътя и се е прибрала вкъщи. После – всичко е ясно.

На пода има кори от грейпфрут, стаята мирише на красиво детско въображение, на вълшебен свят, отърсил се от хартията в пишещата ми машина. На жена… и на погледи.

Пиша истории в мислите си, с мислите си, извън тях… а към това извън се стремя най-много. Извън конкретика, извън абстрактност, изобщо извън. Себе си включително. Пиша истории най-вече за нея. Не защото много я обичам, а защото е от ония жени, които са родени, за да бъдат изписани. Има някои, които се рисуват, други, за които пишат музика… и такива, които са твърде красиви – за тях пишеш.

Аз не й казвам достатъчно често, че е красива. Всъщност, отдавна не съм й казвал. Надявам се да го знае, а и си мисля, че от такива изказвания няма нужда. Хем съм човек на думите… но често намирам себе си, удобно излегнал се сред тишината. И точно тогава оглушавам – забравям се някак. Забавям хода на времето дори. Толкова извън себе си се намирам. И светът глъхне под ехото на бутоните на пишещата ми машина.

И за друго, впрочем, не й казвам, че е красива. Забравям. Не, не забравям да й го казвам. Забравям да го забелязвам. Толкова много го знам, че пропускам да го видя. Ей така – превърнала се е в нещо прозрачно и аз гледам през нея… и тя пречупва светлината и аз съм щастлив, защото на тази светлина, цветовете са изключително наситени… и тези цветове се просмукват в мен, потичат в кръвта ми като прекрасни волтове силно напрегната креативност и се изливат върху хартията. А тя, всъщност, е прозрачна, защото е прекалено много цветове накуп. Аз просто забравям как да я гледам. Затова пиша за нея… винаги, непрекъснато е там, във всеки разказ, дори когато няма образ на жена. Тя е там.

Дори когато пиша за светове от грейпрут, стичащи се по устните на богове и богини. И когато свърша, се обръщам назад, не за да я видя, а защото хладният вятър е облизал врата ми и искам да я помоля да затвори прозореца, изведнъж се оказвам без слепите си очила. Изведнъж се оказвам потресаващо безсилен. И едва тогава я виждам – красива – как зад гърба ми дъвче грейпфрут.

Без нищо да съм й казал, спасителката на костенурки, рита леко и отнесено рамката на големия ни френски прозорец с изящния си крак – с коляно с белег и мънички човешки недостатъци, но дяволски изящен.

Поглежда ме в очите с очи на нощна птица и се усмихва. Дишането ми се ускорява…

Всяко знание било припомняне. Всяка душа, не… всеки живот – безсмъртие.

Време на пауза.

Story

The Sunny Side Up

The smothering solitude is always the vent with a choked funnel. It’s always the times of despair that never has company. The bouts of pent up anger, viewed as magic is often awfully tragic. 338 more words

Blogger